Сборник "Войните на Амтрак"

— Разбрано…

Хартман превключи видеодисплея в режим на текст и звук, свали маслиненосивата си тениска и се приближи към душа с палци, пъхнати в колана на шортите си — приличаха на боксьорски.

— Нещо против да се присъединя към теб?

Андерсън дръпна завесата и той видя познатите линии на стегнатото й тридесет и шест годишно тяло.

— Заповядай…

Хартман влезе в нишата с душа. Нямаше начин двама души да стоят под струята, без телата им да се допират до няколко интересни места — но те отдавна бяха свикнали с това. В Академията мъже и жени имаха общи спални и бани с комунални душови клетки, в които можеха да се поместят четирима души едновременно — или шестима добри приятели.

Хартман си сипа сапун от дозатора и се насапуниса. Не отиде под душа при Мери-Ан, защото се чувстваше възбуден. Когато течеше водата, душът беше единственото място, където можеш да говориш без опасност някой да те подслуша. Хартман нямаше сигурни доказателства, че на влака има подслушвателни устройства, но не беше стигнал до ранг на командир, без да открие, че невнимателното говорене често ти струва живота.

— Да ти изтъркам ли гърба?

— Да. — Хартман се обърна към стената и Андерсън го прегърна през кръста. — Щеше да ми търкаш гърба.

— Спокойно, ще стигна и до него. Виж, обикновено правим това два пъти в годината. Два пъти в една седмица предизвиква нездравословни апетити.

— Времето и мястото са неподходящи, миличка. Слушай. Току-що се обадиха от СИНК-ТРЕЙН. „Дамата“ не се прибира у дома. Още не, във всеки случай.

Ръцете на Андерсън продължиха да се движат.

— И как ще стигна аз до Санта Фе?

— Ще те откараме със самолет.

— Бил, стига глупости. Никога не съм летяла с тези измишльотини от тояги и въжета и нямам намерение да го правя сега.

— Аз изпълнявам заповеди на СИНК-ТРЕЙН и докато си на „Дамата“, ще правиш каквото ти кажа. Което означава, че имаш около четиридесет и три минути да свикнеш с тази идея.

— Гадняр…

Андерсън го ощипа по задника с твърдите си като желязо пръсти, но Хартман очакваше това отмъщение и се беше стегнал, така че не го заболя много.

— Стига, Мери-Ан. Успокой се. Ще си пафнеш трева и ще ти мине.

— С удоволствие бих го направила, но никога не я нося… особено в Гранд Сентрал. Но това няма значение. Как ще ме откарат, по дяволите? Ако мислиш, че ще позволя да ме окачат като багаж на някой скайхок, много се лъжеш! — Гласът на Андерсън омекна, когато Хартман се отпусна. Слабините им се допряха и тя му се усмихна.

Хартман се успокои.

— Не се безпокой, СИНК-ТРЕЙН вече е помислил за това. Пращат от Санта Фе двуместен скайрайдър.

— О, чудесно…

— Ей… спри! Трябва да пазиш репутацията си. Нали те наричат Желязната лейди.