Сборник "Войните на Амтрак"
- Автор: Тили Патрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Пост-апокалипсис
Электронная книга - «Сборник "Войните на Амтрак"». Краткое содержание книги:
Съдържание:
1. Облачен воин (Перевод: Георги Стоянов)
2. Първото семейство (Перевод: Георги Стоянов)
3. Майсторите на желязо (Перевод: Георги Стоянов)
4. Кървавата река (Перевод: Георги Стоянов)
Хартман повдигна вежди.
— Така ли? Добре, че ми каза, макар че, ако бъда честен, не бих казал, че съм много изненадан. Винаги говоря открито с новите планеристи, когато идват на борда, след това сравнявам мнението си с това на Макдонъл, коменданта на ешелона. Двамата преценихме, че той може да стигне далече.
— Знам какво имаш предвид — каза Андерсън. — Има един такъв особен поглед…
Хартман я притегли до себе си.
— Да. Очите. — И погледна нейните.
— Така че внимавай.
— Ти също. — Той я целуна по върха на носа. — Добре, удоволствието свърши. Да излизаме.
— Разбира се… — Андерсън дръпна завесата настрана. — Просто от любопитство… винаги ли се къпеш с чорапи?
Хартман погледна краката си.
— По дяволите! Виждаш ли какво става, когато си наблизо? — Той свали чорапите и започна да ги изстисква.
— Може би ще е по-добре, ако спреш душа. — Мари Андерсън излезе от нишата, взе две кърпи, хвърли едната на Хартман и започна енергично да се бърше. — И така, каква е новината за останалите от моята част? И те ли ще бъдат откарани със самолети в Санта Фе? Или ще трябва да отидат пеша?
— Нито едното, нито другото — отговори Хартман. — Ще останат при мен.
Мери-Ан спря да си бърше косата, хванала в ръце единия край на кърпата, а другия стиснала между бедрата си.
— Но тези хора трябваше…
— До три месеца да се приберат, да. Отлага се. Трудно е, но е така. Ще се върнат у дома заедно с нас.
— Това е жестоко… — Андерсън затърси решение. — Не можеш ли да ги свалиш в Монро/Уичита, когато минаваш оттам? Знам, че преходът не работи, но те могат да слязат през вентилационната шахта, която беше пробита през пода на старата попътна станция.
— Няма да минем през Уичита. Маршрутът ни е през Грейт Бенд и Салина. Теренът е по-лек и ще можем да поддържаме добра скорост и през нощта.
Андерсън изпсува, след това изля разочарованието си върху собственото си тяло с допълнително наказателно триене.
— Все трябва да има нещо, което да можем да направим!
— О, не зависи от „нас“. И не забравяй, че това е твоето тяло, мила.
— Благодаря, ще го запомня — каза тя раздразнено.
— Слушай, Мари, това е заповед. Ако не ти харесва, оплачи се в СИНК-ТРЕЙН… когато идеш в Санта Фе.
— Това означава да преодолея цял куп бюрократични прегради. Всяко оплакване, което правя, трябва да мине целия път до щаба на пионерния корпус, преди да бъде предадено на СИНК-ТРЕЙН. През което време…
— … при условие, че някога стигне там…
— … ти ще си отвъд Мисури.
— Точно така. Ти знаеш отговора… точно както СИНК-ТРЕЙН знае, че твоите хора знаят, че пътуват за дома с „Дамата“. Няма заповед да ги стоваря, защото никой от Гранд Сентрал не дава пукната пара дали те ще са у дома на Нова година, или не. Единственото, което е от значение за Гранд Сентрал, е този ешелон да отиде в Сидър Рапидс. И то бързо. Така че не ми пречи да изпълня заповедта.
Андерсън загуби интерес към него, прекара кърпата по бедрата си и надолу и назад по краката.
На Хартман не му беше необходимо да гледа лицето й, за да знае, че тя би предпочела да го удуши с нея. Той метна кърпата си на врата си и взе чорапи и бельо. Не беше съвсем сух, но имаше само четири минути да се облече, преди да съобщи лошата новина на помощниците си и на командирите на отделения — и това изобщо не го радваше.
Като командир, който се грижеше съвестно за хората си, той можеше да разбере нежеланието на Мери-Ан да изостави войниците си, но се подразни, като откри, че тя изглежда по-загрижена за тях, отколкото за него. След по-малко от тридесет минути щеше да отлети и да го остави с начумерения екипаж и нежелания проблем да се оправя два месеца с още шестдесет и четирима недоволни.
Той вдигна ципа на работния си комбинезон в защитен цвят и си сложи жълтата бейзболна шапка под установения ъгъл. Андерсън, вече по пликчета и тениска, пъхаше нещата си в полевата си раница. Все още беше с гръб към него.
— Стига, Мари… не се сърди. Тази нова задача ще е трудна за всички.
Тя се обърна. Стиснатите й устни бяха изкривени в кисела усмивка.
— За всички, освен за мен. Прав си. Ти си последният, на когото трябва да се сърдя. Извинявай.