Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
— Благодаря ти.
Протегнах се, за да раздвижа изтръпналите си мускули и вдишах соления морски въздух. Огледах се за луната. Беше останала далеч зад рамото ми.
— Здравата се беше унесъл — каза Винта.
— А говорих ли, докато спях?
— Не.
— Слава богу.
— Нещо лошо ли сънува?
Повдигнах рамене.
— И по-лоши сънища съм имал.
— Всъщност вдигна малко шум точно преди да те събудя.
— Ох.
Далеч пред нас забелязах малка светлинка върху мрачния нос. Винта ми я посочи и каза:
— След като я подминем, ще видим и пристанището на Бейлпорт. Там ще закусим и ще намерим коне.
— А далеч ли е Арбор?
— На около миля от градчето — отвърна ми Винта. — Освен това пътят дотам е лек.
Тя остана за известно време до мен, вперила поглед в морето и бреговата линия. За пръв път просто стояхме един до друг, без ръцете или умът ми да са заети с нещо друго. Тогава се обадиха сетивата ми на магьосник. Стори ми се, че долавям в близост до себе си някаква магическа сила. Не ставаше въпрос за някакво заклинание или за излъчването на някакъв магически предмет, който тя носеше у себе си, а по-скоро за нещо едва доловимо. Призовах магическото си зрение и го насочих към нея. Отначало не забелязах нищо, но любопитството ми ме насърчи да продължа. Призовах на помощ силите на Логрус…
— Моля те, не го прави — каза тя.
Това си беше жива издънка. Да се оглежда по този начин друг адепт се смята за доста нетактично.
— Съжалявам — казах аз. — Не знаех, че се посветена в Умението.
— Не съм — отвърна Винта, — но съм доста чувствителна към неговите прояви.
— В такъв случай би могла бързо да го усвоиш.
— Моите интереси са насочени в друга посока — каза тя.
— Предположих, че над теб тегне нечие заклинание — обясних аз. — Просто се опитвах…
— Каквото и да си видял, то е част от мен. Нека го оставим на мира.
— Разбира се. Съжалявам.
И все пак тя съзнаваше, че не бих могъл да се откажа просто така, защото присъствието на непозната магическа сила представлява потенциална заплаха, затова продължи:
— Не е нещо, което би могло да ти навреди, повярвай ми. Дори напротив.
Замълчах, но тя не пожела да продължи. Затова оставих за момента нещата непроменени. Загледах се отново в светлината на брега. Каква ли сила притежаваше Винта? Как бе разбрала, че съм се върнал? Да не говорим, че бе успяла дори да ме открие на „Алеята на Мъртъвците“. Тя вероятно знаеше, че неминуемо ще си задам този въпрос и аз очаквах да демонстрира своята добронамереност, като ми разясни ситуацията.
Погледнах към нея и тя отново ми се усмихна.
— Вятърът скоро ще смени посоката си — каза тя. — Извини ме, но трябва да подготвя яхтата.
— Мога ли да помогна с нещо?
— След малко. Ще те повикам.
Проследих я с поглед и тогава ме споходи тайнственото усещане, че тя също ме наблюдава, макар да гледаше в друга посока. После осъзнах, че редом с морето, това чувство е присъствало от известно време в съзнанието ми.
След като привързахме яхтата на пристана и подредихме всичко необходимо по нея, ние се отправихме към един хълм по широк калдъръмен път. Недалеч от нас се виждаше странноприемница, от чийто комин се виеше пушек. Небето бе започнало да изсветлява на изток, а след обилната закуска, утринните лъчи вече бяха огрели света. Излязохме от странноприемницата и отидохме до поста за смяна на коне, където си избрахме три кротки животни, с които трябваше да стигнем до имението на барон Бейл.
Беше една от ония ясни, сухи есенни утрини, които стават все по-редки с приближаването на зимата. Едва сега успях да се усетя що-годе отпочинал и тъй като в странноприемницата имаха кафе — нещо не чак толкова характерно за Амбър извън двореца — аз с удоволствие изпих една чаша. Чудесно е да яздиш бавно в това време на годината и да долавяш уханието на земята, да гледаш как влагата се изпарява от почвата и пожълтелите листа, да усещаш вятъра по лицето си, да гледаш птиците и да се наслаждаваш на песните им малко преди да отлетят към страните на вечното лято. Яздехме мълчаливо и нищо особено не попречи на обзелото ме настроение. Спомените за изживените страдания, за мъката и разочарованията са силни, но въпреки това избледняват под напора на подобни омиротворени островчета в паметта ни. И днес, щом затворя очи и прегледам мислено календара на своя живот, аз често се озовавам отново сред ония къщи с каменни огради в Бейлпорт, яхнал коня си редом с Винта Бейл по улиците, огласени от крясъка на чайките. Времето е безсилно да заличи този спомен, обсебил завинаги едно кътче от сърцето ми.