Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
— Кръв! — извика Мандор, след като от раната върху крака на Джърт се заиздигаха кървави мъниста. — Удовлетворени ли сте, господа?
— Удовлетворен съм — отвърнах му аз.
— Аз не съм! — изкрещя Джърт, обърна се към мен, докато се изтеглях вляво, и се завъртя, за да се озове вдясно от мен. — Попитай ме пак след като му прережа гърлото!
Джърт ме мразеше още от времето преди да проходи, при това по причини, известни само на него. Аз не го мразех, но да го харесвам определено надхвърляше възможностите ми. Виж, с Деспил винаги успявах да се разбера съвсем нормално, макар че той заставаше доста по-често на страната на Джърт, отколкото на моята. Но това беше разбираемо, Джърт бе все пак неговият по-малък кръвен брат.
Тризъбецът на Джърт проблесна, аз парирах и веднага отвърнах на удара. Той разпръсна лъчите, които бях насочил към него, и се превъртя встрани. После върховете на оръжията ни пламнаха едновременно и във въздуха между нас се посипа дъжд от искри, след като и двамата успяхме да отразим взаимните си удари. Веднага щом тризъбецът ми възстанови заряда си, аз атакувах отново, този път ниско долу. Неговият удар пък бе насочен, към горната част на тялото ми. И отново лъчите на двата тризъбеца бяха пометени от щитовете ни. Скъсихме дистанцията помежду си.
— Джърт — казах аз, — ако някой от двама ни убие другия, после ще бъде наказан с прогонване. Да спрем дотук.
— Удоволствието си заслужава цената — каза Джърт. — Да не мислиш, че не съм се сетил сам за това?
И той отправи разсичащ удар към лицето ми. Вдигнах едновременно щита и тризъбеца си и още преди искрящият водопад на отразения удар да се е разсеял, го атакувах на свой ред. Джърт изкрещя.
Свалих щита до нивото на очите си и видях, че той се е сгърчил. Изпуснатият му тризъбец се отдалечаваше бавно, последван от лявото му ухо. Кървавата диря, която то оставяше, се разпадаше бързо на кървави мехурчета. Част от скалпа на Джърт се вееше свободно и той се опитваше да го притисне обратно към главата си. Мандор и Деспил вече се носеха бясно към нас.
— Обявявам дуела за приключен! — изкрещяха и двамата почти едновременно и аз включих предпазителя на тризъбеца си.
— Много ли е зле? — попита ме Деспил.
— Не знам.
Джърт му позволи да се приближи, за да огледа раната, и след малко Деспил каза:
— Нищо му няма. Само дето мама ще побеснее.
Кимнах и след това отбелязах:
— Идеята беше негова.
— Знам. Хайде да се махаме оттук.
Джърт не помръдваше. Бе отпуснал щита си като прекършено крило. Деспил го поведе към една от близките пътеки на Ръба. Тръгнах след тях. Моят заварен брат Мандор, син на Сауал, сложи ръка на рамото ми.
— Знам, че не си искал да го подредиш така — каза той.
Кимнах и захапах устната си. Деспил беше прав за майка ни — Лейди Дара. Тя предпочиташе Джърт пред мен и той сигурно щеше да успее да я убеди, че виновният съм аз. Понякога имах чувството, че майка ми обича повече от мен и двамата си сина от Сауал — стария Херцог на Покрайнините, за когото се бе омъжила, след като татко така и не поискал ръката й. Веднъж я чух да казва, че й напомням за баща си. Казвали са ми, че двамата с него си приличаме поразително. Замислих се отново за Амбър и за Сенките и усетих как ме прониза познатият страх, тъй като веднага си спомних за гърчещия се непрестанно Логрус — моят единствен ключ към външните светове. Знаех си, че най-вероятно ще опитам да премина през него по-скоро, отколкото бях възнамерявал отначало.
— Нека отидем при Сухай — казах на Мандор, докато се издигахме заедно над Бездната. — Има още много неща, за които бих искал да го попитам.
Когато след това постъпих в онзи колеж на сянката Земя, не си правех труда да се обаждам често вкъщи.
— … вкъщи — чух да казва Винта. — Почти стигнахме. Пийни малко вода. — И ми подаде една бутилка. Отпих няколко големи глътки.