Светлият лик на смъртта
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #15
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 954-26-0189-1
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Светлият лик на смъртта». Краткое содержание книги:
Няма прошка за нея… Няма и не може да има.
ГЛАВА 6.
Лариса Томчак седеше на пода насред хола в апартамента на свекъра си и подвила крака под себе си, прелистваше поредния семеен албум. Около нея бяха разпръснати купчини снимки, а тя все не можеше да избере най-хубавата. Неотдавна Томчак бе погребал майка си и бе помолил Лариса да се порови в семейните снимки, включително и в старите, и да намери най-сполучливата снимка на свекърва си. Лариса винаги я бе обичала и искрено тъгува, когато тя почина, а сега й се искаше на паметника лицето на майката на съпруга й да бъде именно каквото беше в живота: ласкаво, постоянно готово за усмивка и добродушно.
През последните десет години свекърва й много боледуваше, тъй че въпреки веселия израз на лицето, все пак изглеждаше зле на снимките. Лариса реши да потърси по-ранна снимка, когато свекърва й още беше здрава, цъфтяща жена, модаджийка и веселячка. Като преглеждаше снимките една по една, Лариса стигна до албуми отпреди двайсет години, когато Слава — съпругът й — е бил студент, а свекърва й — на малко повече от четирийсет и пет — в самия разцвет на зрялата женственост. В този албум много от снимките бяха струпани между страниците и като ги подреждаше, тя старателно ги разглеждаше. Колко млади са били — и Славка, и Генка Леонтиев, и Стрелников! Тримата са били в един курс и са били големи приятели. Дори на снимките те почти винаги бяха заедно: на нечия вила, на бригада, по студентски сбирки, във военни лагери, когато са ги вземали запас, на волейболни състезания… Весели, усмихнати, безгрижни. Сега Слава вече съвсем побеля, Гена почти е изгубил косата си, плешивото му теме лъщи, само Стрелников си е все така красив, годините сякаш не му влияят.
Лариса притвори очи и потъна в спомени. Имаше един момент, когато Стрелников не просто й харесваше. Защо да си криви душата — беше хлътнала по него, търсеше погледа му, трепваше, щом чуеше гласа му. Вече излизаше с Томчак, но още не ставаше дума за женитба, беше просто младежки флирт. Колко й се искаше тогава Стрелников да я отнеме от Томчак… Дори веднъж не издържа и прозрачно му намекна за очакванията си. А той? Ларочка, ти си чудесно момиче, при други обстоятелства бих бил щастлив, но Славка ми е приятел и всичко останало дори не подлежи на обсъждане. Виж, ако самият той те разлюби и изостави, тогава може да се върнем към този разговор. Джентълмен. Приятел. Разбира се, Томчак не я изостави и не я разлюби. Но след този разговор и нейните чувства към Стрелников охладняха. Лариса цял живот се бе интересувала само от мъжете, които се интересуваха от нея. Ролята на настойчива завоевателка никак не й подхождаше. В отношението й към Стрелников не остана и капка обида, в онези години романтизмът на младежкото приятелство й изглеждаше съвсем естествен и постъпката на Володя дори някак го издигна в очите й. А същевременно и самия Томчак: ами разбира се, щом момче като Володка Стрелников цени приятелството си със Слава, пази го и не иска да развали отношенията си с него заради момиче, значи самият Томчак има собствена цена в този живот. С една дума ситуацията се облекчи за взаимно удоволствие на страните.
Лариса отново заразглежда снимките. Внезапно едно от лицата на някаква снимка привлече вниманието й. Красиво високо момиче с дълга тъмна коса отнесено разговаряше за нещо с друго момиче, без да забелязва как зад гърба му тримата приятели правят страховити гримаси и издигат над главата му плакат: Плодовете на еманципацията. Лариса съвсем определено беше виждала някога това момиче и не просто го бе виждала, а беше разговаряла с него за нещо сериозно. Да, точно тя беше, и дори пуловерът й беше същият, Лариса добре си го спомняше — снежнобял, дълъг, с огромно цвете, избродирано отдясно на гърдите…
… Тогава тя беше на двайсет години, беше завършила медицинското училище и работеше като медицинска сестра в женска консултация. Гинеколожката Албина Леонидовна, с която работеше Лариса, беше груба и безцеремонна лелка, с бъдещите майки се държеше нежно и грижовно, а с онези, които бяха решили да прекъснат бременността си — грубиянски, като с животни, които не заслужават добра дума.
Момичето с белия пуловер с голямото избродирано цвете дойде за преглед през март. Лариса си спомняше, че денят беше студен, ветровит и дъждовен. Косата на момичето беше мокра — явно то беше дошло без чадър и дори докато бе чакало, косата не бе успяла да изсъхне. Албина безпогрешно определи от пръв поглед, че пациентката не е от категорията на бъдещите майки.