Неспокойкото [ЛП]

Йен седеше с отворена уста. Трикс се хвана за главата.

— Всичко е самата истина — потвърди Сутар. — Точно така беше. Когато старият султан умираше, той повика везира и мен при постелята си и каза: „Какво ще правим? Синът ми е умен, усърден и красив. Той не се страхува от нищо. Но в сърцето му има прекалено много доброта. Тази доброта ще убие нашата държава и ще я удави в кръв. Предполагам, че нямаме друг избор, освен да пожертваме един за доброто на многото.“ И след това султанът предаде богу дух…

— А защо просто не е лишил Абнувас от трона? — попита Трикс. — Нали има още двама сина…

Осъзна, че говори, все едно султанът не е там, и смутено погледна Абнувас. Но той само се усмихна и махна с ръка да не се притеснява.

— Какво говориш! — ужаси се Сутар. — Да се промени редът на наследяване на трона? Това е път към кървави безредици и разруха! Не, нямаше изход. Ние с везира облякохме празнични дрехи, взехме копринено въже и тръгнахме към младия Абнувас. Тогава той беше на твоята възраст, Трикс. Влязохме точно в тази стая и видяхме, че Абнувас седи на табуретката от червено дърво, протегнал шия, и ни се усмихва. „Знам защо сте дошли“ — каза той. — „Направете каквото трябва, защото това е правилното решение. Аз съм ви дълбоко благодарен за помощта. Вие сте добри, прекрасни хора.“ Увихме въжето около врата му и внезапно Абнувас попита: „Може ли да почакате за минутка? Спомних си, че сутринта забравих да нахраня любимото си канарче…“ Е… — шутът въздъхна, — тук с Аблухай не издържахме и се просълзихме. И се заклехме, че ще положим всички усилия да победим прекалената доброта на Абнувас. А дотогава ще управляваме от негово име, ще взимаме всички трудни и жестоки решения, като оставяме на самия султан да присъжда несложни дела, в които е уместно да се прояви доброта, както и да раздава милостиня по време на празниците.