Смъртта на светлината [bg]

6

Отначало чакането беше чист ад.

Отведоха го на въздушната площадка на върха на празната кула, след като откриха, че Айрънджейд ги няма, и го принудиха да седне в един ъгъл на ветровития покрив. Паниката вече се надигаше в него, стомахът му се беше стегнал на възел.

— Бретан — почна той с глас на ръба на истерията, но каваларът само се обърна и го перна силно с ръка през устата.

— Не съм „Бретан“ за теб — изръмжа той. — Наричай ме Бретан Брайт, ако трябва да се обърнеш към мен, лъжечовеко.

След това Дърк се смълча. Разбитото Колело на огъня куцукаше мудно през небето на Ворлорн и докато го гледаше как пълзи, му се стори, че е много близо до прекършването. Всичко, което го беше сполетяло, изглеждаше нереално, а двамата Брайт и събитията от следобеда бяха най-нереалното от всичко, и той се зачуди какво ли ще стане, ако изведнъж скочи и се метне от ръба на покрива към улицата. Щеше да пада и да пада, помисли си, както прави човек насън, но когато рухнеше върху тъмните блокове жар-камък долу, нямаше да има болка, само шока на внезапно събуждане. И щеше да се намери в леглото си на Браке, плувнал в пот и смеещ се на нелепиците в кошмара си.

Поигра с тази мисъл и още няколко като нея известно време, което му се стори часове, но когато най-сетне погледна нагоре, Дебелия Сатана изобщо не се беше смъкнал. Тогава се разтрепери. От студа, каза си, от студения вятър на Ворлорн. Но знаеше, че не е от студа, и колкото повече се мъчеше да се овладее, толкова повече трепереше, докато каваларите не го изгледаха странно. А чакането все така продължаваше.

Накрая тръпките се изчерпаха, както и мислите за самоубийство и паниката преди тях, и го обзе някакво странно спокойствие. Усети се, че мисли отново, но този път мислеше за несъществени неща. Разсъждаваше разсеяно — все едно, че се канеше да постави залог — дали сивата манта или военната машина ще се върне първа, или как Джаан или Гарс ще се справят в дуел с едноокия Бретан, или какво се е случило с желатиновите деца в града на блеквайнерите. Подобни неща му изглеждаха ужасно важни, макар да не знаеше защо.

След това започна да наблюдава похитителите си. Това се оказа най-интересната игра от всички и служеше за убиване на времето не по-зле от всяка друга. И докато наблюдаваше, забелязваше различни неща.

Двамата кавалари почти не бяха проговаряли, откакто го доведоха на покрива. Чел, високият, седеше на ниската стена, обкръжаваща площадката за кацане, само на метър от Дърк, и щом започна да го гледа съсредоточено, Дърк се увери, че всъщност е доста стар. Приликата с Лоримаар висш-Брайт беше много измамна. Макар Чел да беше облечен и да ходеше като млад мъж, беше поне с двайсет години по-стар от Лоримаар. Седнал, годините му натежаваха доста. Шкембето му се беше издуло над лъскавия метал на колана му от мрежеста стомана, а бръчките бяха прорязали много дълбоко загрубялото му кафяво лице и Дърк видя сини вени и сиво-розови петна по ръцете му, както ги беше отпуснал на коленете си. Дългото и безплодно чакане на двамата Айрънджейд му се беше отразило — и беше нещо повече от досада. Страните му се бяха отпуснали, а широките му рамене се бяха смъкнали в отегчена умора.