Договорът „Паганини“ [bg]

— Звучи невероятно.

— Прав съм — тросва се Юна.

— Все така казваш, но ако наистина става дума за професионален убиец, Пенелопе не би оцеляла толкова дълго… минали са почти две денонощия — възразява Карлос.

— Ако е жива, то е защото наемникът има други приоритети.

— Все още мислиш, че той търси нещо?

— Да — отговаря Юна.

— Какво?

— Не съм сигурен, може би снимка…

— Защо мислиш така?

— Най-добрата теория, с която разполагам в момента…

Юна докладва набързо за книгите, извадени от библиотеката, за снимката със стиха, за краткото посещение на Бьорн, за ръката на корема, отпечатъка на стъклото на вратата, късчетата тиксо и за ъгълчето от снимката.

— Смяташ, че убиецът е търсил фотографията, вече взета от Бьорн?

— Представям си, че е започнал да претърсва апартамента му и когато не е открил това, което търси, е излял бензина и включил ютията на съседката на максимум. Пожарната е алармирана в 11:05, но преди да овладеят огъня, целият етаж е изгорял до основи.

— Същата вечер е убил Виула.

— Вероятно е предположил, че Бьорн е взел снимката на яхтата, така че ги е проследил, качил се е на борда, удавил е Виула, претърсил е моторницата и е планирал да я потопи, когато нещо го е накарало да промени плана си, да напусне архипелага, да се върне в Стокхолм и да започне да претърсва апартамента на Пенелопе…

— Но не мислиш, че е открил снимката? — пита Карлос.

— Или е у Бьорн, или я е скрил у някой приятел, или в някой сейф, или не знам къде.

Тишина в слушалката. Юна чува тежкото дишане на Карлос.

— А ако ние първи открием снимката — казва шефът замислено, — значи всичко това със сигурност ще приключи.

— Да — потвърждава Юна.

— Имам предвид… ако видим снимката, ако полицията я види, тогава едва ли вече ще представлява тайна, едва ли някой ще убива заради нея.

— Надявам се да е толкова просто.

— Юна, аз… не мога да отнема предварителното разследване от Петер, но предполагам…

— Че ще отида в Полицейската академия и ще преподавам — прекъсва го Юна.

— Това е всичко, което искам да зная — смее се Карлос.

На връщане към Кунгсхолмен Юна прослушва секретаря на мобилния си телефон: няколко съобщения от Ериксон. Първо обяснява спокойно, че много добре би могъл да работи от болницата, тринайсет минути по-късно настоява да участва в разследването и двайсет и седем минути по-късно крещи, че ще полудее, ако не прави нищо. Юна му звъни, след два сигнала чува Ериксон да мънка с уморен глас:

— Квак…

— Закъснях ли? — пита Юна. — Да не би вече да си се побъркал?

Ериксон хълца в отговор.

— Не знам доколко разбираш — казва Юна. — Но няма време за губене. Вчера сутринта Пенелопе Фернандес е оставила съобщение на телефонния секретар на майка си.