Мъжът от Санкт Петербург [bg]

Харесваше му така.

Любовта му не беше към хората, тя беше към народа. Изпитваше състрадание към всички гладни селяни, към болните деца, изплашените войници и осакатените миньори. Не мразеше никого конкретно, а всички князе, земевладелци, капиталисти и генерали.

Когато се отдаде на по-висша кауза, той стана нещо като свещеник и наистина приличаше на един конкретен свещеник: на баща си. Вече не се чувстваше унизен от това сравнение. Уважаваше възвишеността на своя баща, но презираше каузата, на която той бе служил. Докато Феликс бе избрал правилната кауза. Животът му нямаше да премине напразно.

Този Феликс бяха формирали годините, когато неговата зряла личност изникна от безформеността на младостта. И именно това беше съсипващото в писъка на Лидия, защото нейният писък му напомни, че е имало и друг Феликс, топъл, любящ мъж, сексуален мъж, мъж, способен на ревност, алчност, суета и страх. „А предпочитам ли да съм такъв?“, запита се той. Онзи мъж щеше дълго да се взира в нейните големи сиви очи, да гали фината й руса коса, да й се любува, докато тя се смее до припадък или се учи да свири с уста, да спори с нея за Толстой, да яде черен хляб и пушена херинга с нея и да гледа как тя криви красивото си лице, когато за първи път опитва водка. Този мъж щеше да е весел.

Той щеше да е и разтревожен. Щеше да се чуди дали Лидия е щастлива. Щеше да се колебае дали да дръпне спусъка, за да не би тя да пострада от рикошета. Нямаше да иска да убие племенника й, защото вероятно тя го обича. От този мъж нямаше да излезе революционер.

„Не — помисли си, когато заспиваше онази нощ, — не искам да съм този мъж. Та той не е дори опасен.“

През нощта сънува, че стреля по Лидия, но когато се събуди, не можа да си спомни дали това го е натъжило.

На третия ден излезе. Бриджит му даде риза и палто от покойния й съпруг. Той явно беше по-нисък и по-пълен от него, защото не му бяха по мярка. Феликс обу своите панталони и ботуши, които още ставаха за носене, а Бриджит беше изпрала кръвта.

Поправи колелото си, което се беше счупило, когато го изпусна на стълбите. Изправи изкривеното кормило, залепи спуканата гума и отпорената кожа от седалката. Качи се на него и измина известно разстояние, но веднага осъзна, че още не е достатъчно силен, за да продължи така, затова тръгна пеша.

Беше прекрасен слънчев ден. На една сергия за стари дрехи в Морнингтън Кресънт даде половин пени и смени палтото на съпруга на Бриджит с по-леко, което му ставаше. Чувстваше се странно щастлив, докато вървеше из лондонските улици в топлия летен ден. „Но няма за какво да съм щастлив — каза си. — Моят хитър, добре организиран план за убийство отиде по дяволите заради една жена, която изкрещя, и мъж на средна възраст с меч. Какво фиаско!“