Мъжът от Санкт Петербург [bg]

Съвпадението сега не му се струваше толкова невероятно, но бе все така съсипващо. Феликс беше изпитвал истинско, пълно, сляпо, великолепно щастие само два пъти в живота си. Първия път беше на четири — преди майка му да умре, — когато му подариха червена топка. Втория път бе, когато Лидия се влюби в него. Но червената топка не му беше отнета.

Не можеше да си представи по-голямо щастие от това, което беше преживял с Лидия — нито по-голямо разочарование, от онова, което последва. Оттогава емоционалният му живот бе лишен от подобни възходи и падения. След като тя си тръгна, той започна да броди из Русия, облечен като монах, и проповядваше своето анархистко евангелие. Казваше на селяните, че земята е тяхна, защото те я обработват; че дърветата в горите принадлежат на онзи, който е отсякъл дървото; че никой няма право да ги управлява, освен те самите, защото самоуправлението не е управление, а се нарича анархия. Той беше прекрасен проповедник и се сдоби с много приятели, но никога не се влюби отново и се надяваше да не се влюби.

Проповедническата му дейност свърши през 1899 г., по време на националната студентска стачка, когато го арестуваха като агитатор и го изпратиха в Сибир. През годините на странства вече беше свикнал със студа, глада и болката; но докато работеше окован с други каторжници и копаеше злато в мината с дървени инструменти, когато мъжът до него падна мъртъв, когато видя момчета и жени да бъдат пребивани с пръчка, той позна мрака, огорчението, отчаянието и накрая омразата. В Сибир проумя истината за живота: крадеш или гладуваш, криеш се или те бият, биеш се или умираш. Там той научи основната истина за потисничеството: че то действа чрез обръщането на жертвите една срещу друга вместо срещу техните потисници.

Избяга и се започна дългото му пътуване към лудостта, което свърши с убийството на полицая до Омск, когато осъзна, че вече не се страхува от нищо.

Върна се в цивилизацията вече като осъзнат революционер. Струваше му се невероятно, че някога се е притеснявал да хвърля бомби срещу дворяните, които поддържаха онези каторги в Сибир. Инициираните от правителството погроми над евреите в Западна и Южна Русия го разяриха. Призляваше му от свадите между болшевики и меншевики на втория конгрес на социалдемократическата партия. Едно списание го вдъхнови да иде в Женева, наричаше се „Хляб и свобода“, и в него видя цитат от Бакунин в заглавие: „Поривът към разрушение е съзидателен порив“. Накрая, намразил правителството, разочарован от социалистите и убеден анархист, той замина за един фабричен град, наречен Бялисток, и основа група на име „Борба“.