Буденброкови. Упадъкът на едно семейство
- Автор: Манн Томас
- Год: 1980
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Димитър Стоевски
- Жанр: Зарубежная классическая проза
Электронная книга - «Буденброкови. Упадъкът на едно семейство». Краткое содержание книги:
— В града ли живеете? — попита повторно консул Фриче, собственикът на курортния хотел, без да даде да се разбере, че това го засяга неприятно.
— Няма ли да ни направите удоволствието да дойдете на следната вечеринка? — попита съпругата му.
— О, само за късо време в Травемюнде? — откликна друга дама.
— Не намирате ли, мила, че Буденброкови са малко прекалено резервирани? — обърна се съвсем тихо госпожа Хагенщрьом към сенаторша Мьолендорпф.
— И още не сте се къпали? — попита някой — Коя от другите млади дами още не се е къпала днес? Марихен, Юлхен, Луизхен? Разбира се от само себе си, че вашите приятелки ще ви придружат, госпожице Антония...
Няколко млади момичета се отделиха от групата, за да се къпят с Тони, и господин Петер Дьолман настоя да ги изпрати донякъде покрай брега.
— Господи, спомняш ли си как едно време ходехме заедно на училище? — обърна, се Тони към Юлхен Хагенщрьом.
— Д-да! Вие тогава винаги се правехте зла — каза Юлхен със състрадателна усмивка.
Тръгнаха над брега по мостчето от наредени две по две дъски към банската сграда; и когато минаха покрай камъните, гдето седеше Мортен Шварцкопф с книгата си, Тони му кимна отдалеко няколко пъти с бързо движение на главата. Някой поиска да се осведоми:
— Кого поздрави, Тони?
— О, беше младият Шварцкопф — каза Тони. — Той ме придружи насам...
— Синът на влекачния командир ли? — попита Юлхен Хагенщрьом и погледна зорко с лъскавите си черпи очи към Мортен, който от своя страна оглеждаше с известна меланхолия елегантното общество.
Тони пак каза на висок глас:
— Съжалявам за едно, именно: че не е тук например Аугуст Мьолендорпф... Делничен ден сигурно е много скучно на плажа!
ГЛАВА ОСМА
Така за Тони Буденброк започнаха хубави летни седмици, по-забавни и по-приятни от всички ония, които бе прекарала по-рано в Травемюнде. Тя разцъфтя, нищо вече не й тежеше; дързостта и безгрижието в думите и движенията й се върнаха. Като дойдеше неделен ден с Том и Кристиан в Травемюнде, консулът я гледаше с голямо задоволство. Тогава се хранеха table d’hôte4, пиеха кафе под тентата на сладкарницата и слушаха музика, а после отиваха да погледат в залата с рулетките, гдето се тълпяха весели хора като Юстус Крьогер и Петер Дьолман. Консулът никога не играеше.
Тони се печеше на слънце, къпеше се, ядеше пържена наденица с лютив сос и правеше дълги разходки с Мортен: по шосето до съседното селище, покрай брега до високо разположения „Морски храм“, отгдето се откриваше широка гледка над морето и сушата; или нагоре в горичката зад курортния хотел, гдето на най-високото място беше окачена голямата камбана за повикване на table d’hôte... Или гребяха на лодка по Трава и отиваха на „Привала“, гдето можеше да се намери янтар...
Мортен беше занимателен спътник, макар че мненията му бяха малко несдържани и отрицателни. Той таеше строга и справедлива присъда за всичко и я изказваше решително, макар че при това се изчервяваше. Тони се натъжи и го укори, когато той с донякъде непохватен, но гневен жест обявя всички благородници за идиоти и мизерници; но тя изпитваше голяма гордост от това, че той изказваше пред нея открито и доверчиво възгледи, които премълчаваше пред родителите си. Веднъж каза:
— Ето какво още трябва да ви разкажа: в квартирата си в Гьотинген имам цял скелет... знаете, скелет от кости, сглобен леко с малко тел. Облякох тоя скелет с една вехта полицейска униформа... Не намирате ли, че това е чудесно? Но, за бога, не казвайте на баща ми!
Случваше се често Тони да се събере с градските си познайници на плажа или в приморската градина или отиваше на някоя вечеринка, или на разходка с платноход. Тогава Мортен седеше „на камъните“. Още от първия ден тези камъни станаха за двамата постоянен израз. „Седя на камъните“ означаваше: „Самотен съм и се отегчавам.“ Случеше ли се дъждовен ден, който загръщаше нашир и надлъж морето със сиво було и то се сливаше окончателно с натежалото небе, който освен това размекваше плажа и наводняваше пътищата, тогава Тони казваше:
— Днес и двама ще седим на камъните... сиреч на верандата или в дневната стая. Не остава нищо друго, Мортен, освен да ми свирите студентски песни, макар че те ужасно ме отегчават.
— Да — отговаряше Мортен, — да седнем... Но знаете ли, щом сте и вие, те престават да бъдат камъни.
Но той не говореше подобни работи в присъствие на баща си; майка му можеше да ги чуе.
— Е, сега? — попита влекачният командир след обяда, когато Тони и Мортен станаха и се приготвиха да излязат. — Къде ще отидат младите?