Докосването на нощта
- Автор: Рафърти Карън
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Докосването на нощта». Краткое содержание книги:
— Не! — отчаяно извика Ариел, когато пламъка изведнъж угасна. — Върни се! Върни се!
„Всичко е наред!“, тихо напя гласът, но Ариел рязко тръсна глава в яростен отказ. Не, не беше наред! Чувстваше, че злото очаква Арманд, а той отиваше право в лапите му.
„Успокой се!“, настойчиво заповяда гласът. „Трябва да се успокоиш!“
Но тя не можеше — или не искаше? — да се вслуша в гласа. Трябваше да открие Арманд. Той беше в ужасна опасност! Трябваше да го измъкне оттам, преди да е станало твърде късно! Трябваше да го спаси! Трябваше да...
Изведнъж звукът, който я бе нападнал по-рано, запищя отново в ушите й. Беше толкова мъчителен, че й се искаше да започне да скубе косата си, но не можеше да помръдне ръцете си. Страхът се примеси с болката. Какво ставаше с нея? Защо не можеше да помръдне?
Болката, която удари Ариел, бе толкова неочаквана, толкова отслабваща, че за момент погълна Лусиен. Веднага щом я преодоля, той прекъсна връзката си с Ариел. Емоционалният стрес бе активирал отново спомена за магията на Гейлън.
Като скочи на крака, Лусиен се втурна по коридора към нейната стая. Проклятие! Трябваше да се досети, че не бива да я използва като канал, но беше толкова сигурен, че може да контролира емоциите, докато се бе слял с нея. Едва сега осъзна, че бе подценил душевната й връзка с Арманд. Ариел бе почувствала, че злото го очаква в нощта и любовта му към него бе толкова силна, че успя да се освободи от влиянието на Лусиен.
Когато се втурна в стаята, картината, която видя бе по-лоша, отколкото си представяше. Очите на Ариел бяха плътно затворени, а лицето й — мраморно-бяло. Тялото й беше напрегнато, а дишането накъсано. Докато тичаше към нея, остави ума си да се докосне до нейния. Всеки момент можеше да получи удар, а Лусиен не знаеше какво да прави. Можеше да развали магията, но не можеше да премахне спомена й.
Лусиен промърмори под носа си цветиста ругатня. Защо не се бе досетил да направи заклинание, което да я накара да забрави магията на Гейлън?
Защото толкова бързаше да открие каквото е възможно от писалката, че не отчете склонността на простосмъртните да се връщат чрез спомените си към миналото. Изглежда, че те изпитваха болезнено влечение към спомените си, като понякога ги използваха, за да се почувстват по-добре, а друг пък ги употребяха, за да се самоизмъчват.
Точно това се бе случило тук. Осъзнавайки че близнакът й отива срещу опасността, Ариел бе изпаднала в паника. Тъй като не можеше да му помогне, тя бе предпочела да накаже себе си, като се бе върнала към ужаса, с който се бе срещнала.
Все още стискаше кристала. Лусиен седна на леглото, сложи ръката си върху нейната и заповяда:
— Ариел, отвори си очите! Трябва да ми се подчиниш. Отвори си очите и то незабавно!
Клепачите й потрепнаха и след това бавно се вдигнаха. Надяваше се, че като го види, ще се освободи от спомена си. Но замъгленият, празен поглед в очите й говореше обратното. Никога не се бе чувствал толкова безсилен. Сигурно имаше някакъв начин да достигне до нея, но как, по дяволите?
Чисто инстинктивно той я целуна, изпращайки в ума й спомените за техния любовен сън. Няколко секунди нищо не се случи. След това, като простена, тя обви шията му с ръце и се притисна към него. Лусиен отново се докосна до ума й. Най-накрая се бе освободила от магията на Гейлън и докато мислите й се съсредоточаваха върху техния любовен сън, Лусиен бе зашеметен от страстта, която се трупаше в нея. Сякаш всичките й чувства се бяха развилнели и се сливаха в едно — чиста, неподправена сласт.
Когато Ариел започна обезумяло да дърпа ризата му, Лусиен хвана ръцете й и ги притисна над главата й. В никакъв случай не трябваше да прави любов с нея и понеже в момента кристала й принадлежеше, нямаше никакво намерение да се занимава с любовни фантазии. Ако само веднъж й позволеше да го контролира посредством кристала, повече нямаше да може да отбягва въпросите й или да извърта отговорите си. Ако тя го попиташе нещо, щеше да бъде задължен да й казва истината. Никога не би позволил подобно нещо на една простосмъртна, защото с всяко късче истина, което й даваше, той щеше да й отстъпва и частица от душата си. Магьосникът предаваше душата си единствено на вещицата, избрана да бъде другар в живота му и независимо какво щеше да се случи между него и Ариел, той никога нямаше да я избере за свой спътник. Никога!
Но решителността му започна да се пропуква, когато Ариел вдигна изпълнените си със сълзи очи към него и жално прошепна: