Родена магьосница

Та в един от по-безгрижните си периоди Габорн бе дръзвал да помечтае, че и той ще стане велик актьор.

Но Къщата на Разбирането бе нещо много повече от елегантна фасада или настлани с камък улици, наситени с миризми на деликатеси, или красиви театри, в които мимиците показват изкуството си.

Тя все пак беше място за учене и практика. Имаше десетки тренировъчни зали и още всевъзможни кътчета и ъгълчета.

Великият мим Торин Беласи бе посветил целия си живот на изучаването на лицата — как се набръчкват очите при радост, как се разтварят устните в любовна страст. И приживе много скулптори бяха направили отпечатъци на лицето му, пресъздаващо тези изражения.

Сега десетте хиляди лица на Торин Беласи висяха по стените из целия замък Рю. Всяка маска беше изваяна от твърда глина в центъра на плакет с диаметър около три стъпки. В чест на кралете на Мистария всяка маска беше обкръжена с дъбови листа и цялата маска беше опечена в пещ и изглеждаше като изсечена от пясъчник.

Човек можеше с часове да обикаля нишите и да разглежда маски с имена като „Познаване на стар приятел“ или „Предизвикване на крадец в тъмна стая“, или „Баща, замислен за първородния си син“.

В Стаята на лицата веднъж Габорн беше разгледал плакет, наречен „Как си представям, че ще изглежда Земния крал“.

Беше изражение на мъдър завоевател, благонамерен, силен и безукорен. Беше изражение, съдържащо цялата възможна обич към хората и обещаващо спасение за деца, просяци и глупци.

На път към Карис, на втория ден в Месеца на листата, Габорн си беше поставил на лицето точно това изражение.

Знаеше, че никога няма да може да играе в Голямата зала в замък Рю. Никога не беше играл сър Гутфийт в „Тази желязна клетка“.

Съжаляваше за това. Ролята му говореше много. Сър Гутфийт беше човек, чиято роля на рицар го оставяше с чувството, че е погребан в проклетата си броня. Междувременно щитоносецът на добрия сър все се стараеше да го накара да се чувства доблестен и смел, като го насочваше към битки, които може да спечели, докато накрая окаяният рицар падаше дотам, че се замесваше в свада между улични курви и слугинчета в пивница, за да ги разтърве.

Но Габорн знаеше, че никога няма да играе на сцена.

Вместо това на път към Карис той се задоволи с ролята си на Земен крал. Цял Карис щеше да му е публика, а Габорн никога не бе играл по-главна роля.

Съмнения и тревоги замъгляваха ума му. Яздеше през мъртвите земи като в сън и през цялото време се чудеше за това момиченце Ейвран с неговите странни дарования — дали то би могло да го поведе и дали той би посмял да го последва.

Херолдите му засвириха със златните си тръби малко преждевременно, така че докато изкачи височината над Стената на Барън, половината население на Карис се беше изсипала пред градските порти, а другата половина се бе покатерила по кулите и крепостните стени.