Хитрецът смята за глупак онзи, който действа против собствените си интереси. Праведникът смята за глупак онзи, който действа против интересите на цялото човечество.
Следователно всички са глупаци.
И тъй като се налага да живея сред глупаци, аз ще заложа цялото си имане при праведните глупаци.
Херцог Брайтън от Северен Кроудън, откъс от присъдата му над шамбелан Уайт по много обвинения за кражби
Пред цитаделата на херцог Палдейн в Карис гъмжеше от лордове и търговци, стекли се от цял Роуфхейвън, и всички бърбореха шумно, или поне така му се струваше на Фейкаалд.
Той стоеше сам, опрял гръб на каменната стена, и слънцето го грееше. Беше притворил очи и слушаше.
Шумната вълна от гласове го смазваше. Заради дузината му дарове на слух и два пъти по-малко на жизненост ушите му пулсираха, а под черепа си усещаше досадно бръмчене. Дори опиумът, който бе изпушил, не помогна много, освен че го остави разнебитен, разсредоточен и леко замаян. Горчивият му вкус беше полепнал по зъбите му. Той се намръщи, съсредоточи се и започна да следи отделни гласове из тълпата.
— … „И Земния крал не може да оправи това“, му викам. Тия зарзали няма да вържат и след двайсет години… — говореше гръмко някакъв висок селяк.
— … без едно „ако обичате“ да каже… — викаше някаква жена по-навътре в тълпата.
— Извинете. Добър ден. Извинете. Моля да ме извините — извиняваше се някакво девойче и ловко си пробиваше път през гъстото множество.
— Виж го оня с черния халат. Аз ако бях крал, щях да ги изгоня такива от града. Ама за какъв се мисли той? — прошепна една перачка за Фейкаалд, а спътничката й изсумтя съгласна.
Скоро на далечния хълм прокънтя тръбен зов, Фейкаалд обърна очи към черния хоризонт и видя приближаващата се кралска свита.
Той пак притвори очи, намести се на стената като излязъл да се сгрее на камъните гущер и зачака.
На път към Карис Габорн изпитваше силна тревога.
Слушаше наставленията на Бинесман към Ейвран и се чувстваше безкрайно слаб.
Земните сили наистина бяха велики. Но тези сили можеха да се владеят само от онези, които напълно се отдаваха в служба на Земята.
Габорн се стараеше да се държи като Земния крал, но се чувстваше като нещо много по-нищожно.
Умът му кипеше. Краят на света приближаваше. Усещаше го като болка, която го пронизваше до костите. Съветът му с Умовете на баща му предната нощ, посланията, които изпрати, малките спечелени битки — всички тези неща бяха несъществени.
Подозираше, че ключът към спасяването на неговия народ е в сблъсъка му с Истинската господарка.
В главата му беше започнал да се оформя безумен план.
Всичко зависеше от Ейвран. Ключът към намирането на Истинската господарка бе в това Ейвран да погълне мозъка на Майстора на пътя. Напразно се мъчеше да измисли други възможни планове. Наистина, вайлдът на Бинесман също поглъщаше халски мозъци, но съществото едва говореше. Рядко успяваше да разбере въпросите и още по-малко можеше да им отговори.
Така че Ейвран трябваше да яде. А след това… Габорн не смееше и да помисли какво ще трябва да направи.
В по-безгрижните дни на младостта си Габорн беше дръзвал да помечтае как ще може да играе по сцените на Мистария. За тази цел бе изучавал подробно изкуството на мимиката в Къщата на Разбирането, в Стаята на лицата.
В град Аньов Стаята на лицата не приличаше на никоя друга. Много така наречени „Стаи“ из града всъщност се намираха в бирарии или по открити площади. Така например Стаята на стъпките, където се изучаваше изкуството на пътуването, всъщност не беше никаква стая, а няколко пръснати из околностите хижи и конюшни, до които човек трябваше да отиде, за да си вземе уроците.
