Да яздиш диво пони

— И спокойно — предупредил я Елисън.

Сестра ми Джийни била там. Избягала от спортните състезания в училище, тъй като Джоузи й се обадила по телефона. Та тя ни разправи, че Джоузи тръгнала към понито с количката си, а то я наблюдавало, мърдайки с уши и потрепвайки рамене, но без да помръдва.

— А пипна ли го с ръка? — попитах Джийни аз.

— Ами разбира се! Спря точно до него. Тъкмо щеше да го потупа и се наведе много напред, количката й се преобърна върху неравната земя, тя падна и понито побягна.

— Хубава работа! — възнегодува Том. — И ти на това му казваш докосване…

— Но тя го докосна! — настояваше Джийни. По нрав и плам Джийни си приличаше с Джоузи. — После баща й я вдигна и я настани в количката. Караше я да се откаже, но тя не искаше. Дори не му позволи да стои при нея в обора. Заобиколи понито отстрани, през тора, и успя да го приближи. Носеше чесало и започна да реши гривата му. Тя беше цялата в бодли. Среса дори и космите по коленете и краката му.

— И то й позволи всичко това?! — попита татко.

— Разбира се!

Лошо за Скоти… Том съмнително въздъхна.

Джоузи стояла двадесетина минути — решела или се опитвала да реши неспокойното пони, а то ту стояло мирно, ту се дърпало.

— Но общо взето, й позволяваше да го реши — държеше на своето Джийни.

Джийни била сред още много други зяпачи. Около понито винаги имаше публика. Спорове се водеха надълго и нашироко. За пръв път се срещнахме така отблизо с Джоузи — виждахме я не само покрай понито, а и как се държи и изглежда. А тя правеше наистина силно впечатление. Както каза Джийни: „Всъщност забравих, че е парализирана, дори и в тази количка“.

Много трудно беше да се съперничи с нея, пък и Скоти нямаше кой знае колко привлекателни черти, които биха се харесали някому — освен стегнатото си набито, босоного и загоряло телце, стиснатите си изпити и упорити устни и дяволити очи. Въпреки всичко Скоти успяваше да спечели симпатиите на понито. Колинз беше доволен, че Скоти идва веднъж дневно и пълни коритото с вода. Най-напред Скоти пълнеше една газена тенекия от чешмата в полицията. Тенекията беше толкова голяма, че Скоти едва я мъкнеше, разплисквайки вода върху краката си. Крановете над коритото не работеха от години. Стоеше и проблемът с храната на понито. Според закона Скоти беше длъжен — като обвиняем — да осигурява храната, но Елисън Еър предложи на татко да изпрати слама и овес в полицейския хамбар. Татко приел щедрото предложение при условие, че Скоти дава храната на понито. По-късно разбрах защо беше настоявал за това.

Скоти беше най-интересен, когато се грижеше за понито. Джоузи беше изчеткала гривата и краката му. Скоти направи всичко останало, а неговият подход към конете беше своеобразен. Побутваше понито, потупваше го, дърпаше го, после го хващаше и прегръщаше. Не беше нито нежен, нито груб. Просто между него и понито имаше естествена близост, взаимен контакт. Той беше така искрен, че сигурно щеше да спечели което и да е друго пони. Скоти среса опашката му със старото си чесало и въпреки че понито не спираше да се движи и подтичва встрани, той го следваше, без да изпуска опашката, като го придърпваше към себе си или го притискаше с рамо към оградата, за да не мърда. Понито се опитваше да го блъсне в оградата, но преди да разбере какво става, Скоти се мушваше под него и се измъкваше от другата страна. Нито веднъж не позволи на понито да се изплъзне. Винаги го държеше за врата или за гривата, за опашката, а понякога дори и за ушите.