Да яздиш диво пони

Видях как сините очи на Скоти блеснаха ядосано, а Джоузи, която несъмнено вече го харесваше, разбра грешката на баща си.

— И без това бяха отзад в камиона… — побърза да каже тя.

Скоти бе достатъчно горд, за да откаже сеното в яда си, но за да не засегне Елисън, реши да го приеме. Съвсем естествено помежду им продължаваше да зее пропастта, но беше ясно, че Скоти няма отново да бъде жертвата.

— Е, хайде да тръгваме, Джоузи — каза Елисън. — Къде е баща ти? — обърна се той към Скоти.

Скоти посочи към ливадата до коларския път — дребната тъмна фигура на Ангъс Пири бавно се приближаваше.

— Ще си поговорим на връщане към пикапа — каза Елисън. После се приближи до Таф, погали го по главата и ушите и мрачно процеди през зъби: — Ах ти, зверче такова! Заради теб стана всичко това!

Таф отметна глава. Джоузи подаде юздата на Скоти и в този миг присмехулното пони го ухапа по задничето.

Скоти извика:

— Ах, ти, подлец такъв!

Джоузи се засмя. Беше се развеселила и докато баща й я носеше към пикапа, нарече Таф коварно, лошо и непослушно конче.

Скоти ги изпрати и докато Таф-Бо го побутваше отзад, нерешително я попита:

— Имаш ли сега друго пони?

Джоузи кимна, сякаш се страхуваше да говори по този въпрос. Елисън Еър запали мотора и извика:

— Довиждане, мисис Пири!

Джоузи прехапа устни и здраво се хвана за вратата на пикапа в очакване на мъчителното друсане по шосето. Проследихме с поглед колата, като примигвахме на всяко нейно подскачане и залитане. Когато стигнаха до Ангъс Пири, те спряха и поговориха няколко минути. Какво ли му каза Елисън Еър? Какво ли му предложи? И дали Ангъс прие? Всичко това вече нямаше значение. Чухме как пикапът набра скорост по шосето. И това бе всичко. Пред нас бе бъдещето.