Ръкописът Q
- Автор: Рабб Джонатан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Герасимов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ръкописът Q». Краткое содержание книги:
— Още един начин за обръщане на всичко с главата надолу? Доста добър метод.
— И аз така мисля. — Тя кимна, от ноздрите й излязоха струйки дим. — Това и направих. И чак тогава акростиховете добиха смисъл. Забелязах, че всеки път, когато метафоричната пътека се споменава като част от „небесното възнесение“, има и ред от акростиха, който пряко се свързва с това в един наистина цялостен смисъл и прави нещата разбираеми. Например в ето онова писмо — тя посочи — се описва моментът, когато пишещият, който се нарича Енос, „следва ръката на Закрилника в градината на ароматните кестени и намира с какво да се подкрепи“. В акростиха, който предшества писмото, има изречение, което гласи „В Трипити кестените бяха узрели“. Както знаете, Трипити е град в североизточната част на гръцкия полуостров. — Пиърс не знаеше, но не отбеляза тази подробност. — А също така забелязах, че думата „кестен“ не се появява никъде другаде в акростих или писмо. И така нещата потръгнаха. С всеки нов намек в някое писмо акростихът предлагаше определена връзка с реалния свят. И колкото повече четях, толкова повече се увеличаваха подробностите — мястото, посоката, дори разстоянията. — Тя замълча, после продължи: — Молитвата и епистоларните послания не са свързани с отвлечените въпроси на познанието; те са насочени към много определен проблем. Тук. В материалния свят. — Тя едва се сдържаше да не захихика. — Това, което прави свитъкът толкова земетръсен, е, че той се оказва гениално кодирана географска карта.
Доня Марсела остави звънчето на бялата ленена покрива и разгъна салфетката върху скута си. Пред нея стояха три чинии, покрити със сребърни похлупаци. Вдигна първия и видя варено яйце, плод и идеален квадрат от чист желатин; във втората имаше сандвич с едрозърнест хляб; в третата — ужасната смес, препоръчана й настойчиво от лекарите: мазни сиви парчета, посипани с нещо като тебеширенобели кристалчета. Нейната битка срещу холестерола. По-добре сега, отколкото по-късно, бяха й казали лекарите. Да се противопоставела на лошите храни. Ако знаеха само!
Нахлупи третата чиния и се зае с яйцето. Твърдо сварено и безвкусно. Огледа масата за сол. Никаква. Винаги затрудняваха нещата.
Влакът пътуваше бързо — бяха на час от Барселона: четири частни вагона, носещи се през испанския пейзаж. Тя предпочиташе влака пред самолетите — не че я беше страх от летенето. Но във влака най-малко усещаше движението. Това, че за разлика от баща си и дядо си някога, нямаше лична прислуга в ливреи, ни най-малко не я вълнуваше — хората от железниците бяха любезни и услужливи. Какво повече можеше да иска? Никой от семейството й не я разбираше. Дори и най-младата й племенничка — вече на път към първия си брак — я окуражаваше „да се присъедини към съвременната епоха“. В живота на доня Марсела, особено през последните десетилетия на двайсети век, имаше достатъчно много премеждия, и тя не беше готова просто така да предаде връзките си с едно по-просто време. Десет и половина, Рим. Добро време за сън. Сутринта в Барселона. Бавничко, но с вкус.
Обичаше да кара всички да я чакат — урок, който бе научила от баща си. Тъй като нямаше синове, той рано я бе въвел в манихейската общност — нещо почти нечувано дотогава в братството. Там имаше само няколко жени, допуснати до вътрешните дела, но графът знаеше, че дъщеря му е повече от способна. Знаеше също, че това ще я изолира от останалите. Голямата сума, която бе изнесла тайно от Испания след смъртта на Франко, ясно разкриваше талантите й. Толкова неочаквани за една-жена. Да ги кара да я чакат. И да очакват. Да ги държи на нокти.
Това беше ролята, за която я бе подготвил баща й, роля, която сам бе изпълнявал преди това. Роля до известна степен на куче пазач, на някой, приковаващ вниманието на другите, каращ ги да осъзнават истинската му цена. Много подходяща роля за една жена, оказала се между много мъже.
Беше оставила вагона-всекидневна мебелиран така, както го бе проектирал баща й — скъпо обзавеждане от средата на шейсетте, датски мебели — диван, кресла и маса за карти, завинтена за пода. В малкото пространство между прозорците бяха закачени картини и снимки на разрасналата се фамилия. Тя самата нямаше деца. Но имаше достатъчно племенници, племеннички и дори няколко внуци от тях — увеселения, ловни спомени, сърф — това придаваше на салона много домашен вид. Обичаше да закусва тук, а не в по-елегантния салон-вагон. По-светло и не толкова официално. Нещо, останало от баща й.