Ръкописът Q

— Дори и толкова късно — през десети век ли?

— Да. „Картографията“ на последните две писма очертава разположението на големи групи служители в католическата йерархия, свързани с манихеите. Има имена, които дори и аз разпознах, макар че това не е моят период.

— Добро извинение.

— Всичко това предполага — продължи тя, като пренебрегна забележката му — че никога не са изоставяли „Свети Фотий“ и просто са го обявили за свое седалище. Също така очевидни са и данните за останалата част на Европа. Дали са се укривали и далеч от Атон? Винаги са успявали да се справят със задачите си. Въпросът е: защо не са използвали това, когато мрежата им е била така добре разпространена?

— Може би са се опитали и са открили, че то не е толкова могъщо, колкото са си мислили.

Тя поклати отрицателно глава.

— Не. Писмата са ясни в предупреждението си, че онова, което споменават, е предопределено за „Голямото събуждане“, независимо кога ще стане то. Няма бойни викове за действие, няма сигнали, че завръщането на Месията е предстоящо, дори и в приближаващото се хилядолетие. Нещо повече, още когато са се криели в Атон, са подозирали, че в един момент Църквата ще заговори за манихейската ерес или нещо подобно. Както казах, манихеите са изчезнали от Запада през пети век — няма нищо споменато за тях, като се изключат фалшивите позовавания на катари, богомили и албигойци.

— И вие мислите, че те са оцелели. — Становище, а не въпрос. Пред погледа му мина образът на австриеца.

— Кой знае колко време са стояли встрани? От писмата става ясно, че са се окопали добре и са оцелели столетия. Кой ще докаже, че не са били способни да подържат едно по-продължително криене и бягство? От всичкото, което знаем, може би излиза, че те все още изчакват. Бих казала, че това е повече от малко земетресение. — Чак сега тя забеляза промяната в израза му. — И като гледам лицето ви, смятам, че сте съгласен с мен. — Погледна го право в очите и разбра, че има нещо повече от това. Когато заговори отново, тонът й не беше толкова любезен.

— Всъщност защо дойдохте?

Въпросът й го изненада. Не беше сигурен как да й отговори.

— Исках да разбера как върви със свитъка.

— Да, но защо толкова рано? Ако сте нямали представа какво е това… казах ви, че ще ми е нужно време, нали така беше? — Тя рязко спря, после каза: — Вие сте влезли в контакт с тях, така ли? — Той не отговори, но тя продължи да го притиска. — Вие знаете, че са успели да оцелеят. А те знаят, че свитъкът е у вас. — Той пак не каза нищо. — Значи затова ми разказахте всички онези глупости за „Сан Клементе“.

— Не са глупости — настоя той. — Човекът, който ми даде свитъка, каза, че е открит в църквата от четвърти век.

— И двамата знаем, че това е невъзможно; просто не е могъл да бъде открит там.