Дракони на зимната нощ

— Може би… Още не знам. Научих много нови неща, но ще ми е нужно време, за да станат част от мен. — Тя поклати глава и въздъхна. — Дори не съм сигурна дали някога ще успея да се примиря с тях.

— Като например да обичаш човек?

Алхана вдигна глава и ясният й поглед срещна неговия.

— А той ще бъде ли щастлив далеч от родината си, защото аз никога няма да напусна Силванести? И какво щастие очаква мен, след като знам, че той ще остарее и ще умре, а аз ще съм все така млада?

— И аз съм си задавал същите въпроси — отвърна Танис и се замисли за Китиара. — Но ако отхвърляме любовта, която някой ни дарява, ако се страхуваме да обичаме заради болката от загубата, то тогава животът ни се обезсмисля, а загубата става още по-голяма.

— Когато се срещнахме за пръв път, се зачудих защо тези хора те следват. Сега разбирам. Ще запомня словата ти. Сбогом, Танис, желая ти сполука до края на дните ти.

— Сбогом, Алхана. — Той пое протегнатата ръка. Искаше да й каже още неща, но не намери точните думи, затова се обърна и побърза да настигне приятелите си.

Но продължи да се чуди защо собственият му живот представлява такъв хаос, след като всички казваха, че бил много мъдър.

Танис настигна спътниците си в началото на гората. На никого не му се искаше да навлиза отново в нея. Знаеха, че злото си е отишло, но споменът от предишните кошмари сред зловещите дървета бе твърде жив в мислите им. Но нямаха избор, защото долавяха онова, което ги беше довело тук, макар да не знаеха защо.

— Хайде, братле — каза накрая Райстлин и пое навътре през гората, осветявайки пътя с магическия си жезъл. Карамон въздъхна и тръгна след него. Останалите неохотно ги последваха един по един. Само Танис се обърна и погледна назад.

Алхана стоеше в преддверието на Звездната кула, която сияеше със събираната от векове лунна светлина. Танис забеляза как нещо проблесна в ръката й — беше Звездата. След миг изчезна.