Дракони на зимната нощ
- Автор: Вайс Маргарет, Хикман Трейси
- Серия: Dragonlance: Chronicles #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нели Мутафова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дракони на зимната нощ». Краткое содержание книги:
На късната есен сред сивия здрач, на трите луни под сребристия плач притихна светът, потъмня светлината.. Героите бяха на брой деветима. За тяхната доблест легенди ще има…
Една трудна битка със силите на злото е спечелена. Но драконите в Крин все още не са победени. Нещо повече, сега вече те знаят откъде идва истинската опасност за тях.
Кралицата на Мрака е решена на всяка цена да се справи с онези, които заплашват могъществото й…
Затова Лорак не можа да проумее онова голямо зло, дошло от север. Когато се срещна с Господарите на драконите, беше обяснил, че Силванести няма да им създава неприятности. Те го изслушаха и отначало всичко изглеждаше добре. Но настъпи денят, когато разбра, че са го измамили — денят, в който от небесата налетяха дракони.
Въпреки това елфите не се оказаха съвсем неподготвени. Лорак бе живял твърде дълго на тази земя, за да го допусне. Множество кораби стояха в очакване, за да отведат народа му на безопасно място под ръководството на дъщеря му. Когато отплаваха, той се спусна в подземията на Звездната кула, където криеше драконовото кълбо. Само дъщеря му и изчезналите посветени знаеха за съществуването му. Всички останали вярваха, че е било унищожено по времето на Катаклизма.
Лорак седна пред кълбото и дни наред се взира в него. Припомни си предупрежденията на Висшите магьосници и опита да извика в съзнанието си всичко, което знаеше за него. Накрая реши да го използва и да спаси земята си, макар да осъзнаваше, че няма никаква представа за същността и действието му.
Помнеше всичко съвсем ясно — вихрената зелена светлина, която се усилваше всеки път, щом погледнеше към него, а също и че още в първите секунди, след като сложи ръка отгоре му, разбра каква фатална грешка е сторил. Не притежаваше нито силата, нито властта, с която да управлява магията. Но беше късно. Кълбото го плени и най-ужасното в този кошмар бе непрестанното напомняне, че това е сън, но сън, от който не може да се събуди. А сега той се беше превърнал в кошмар наяве. Лорак сведе глава и усети горчилката от сълзите си. Неочаквано някой нежно го докосна по рамото.
— Татко, не мога да гледам как плачеш. Ела, легни си. Тази земя отново ще бъде прекрасна. Ти ще помогнеш да я възродим…
Но Алхана не можеше да сдържи потръпването си всеки път щом погледнеше през прозореца. Лорак усети и се усмихна тъжно.
— А дали народа ни ще се върне сред тази грозна картина. — Той се загледа в зеленото, което не бе зеленината на живота, а смърт и разложение.
— Естествено — отвърна прибързано Алхана.
— Откога елфите започнаха да се лъжат едни други? — потупа ръката й Лорак.
— Започвам да мисля, че винаги сме правили само това — промълви Алхана, защото си спомни какво бе казала Златна Луна. — Древните богове не са изоставили Крин, татко. С нас пътуваше една посветена на Мишакал и тя ми разказа за тях. Аз… не исках да й вярвам. Ревнувах, защото боговете бяха върнали надеждата пак на хората: Но сега виждам, че са постъпили мъдро. Отишли са при тях, защото ние, елфите, нямаше да ги приемем. Скръбта и животът в това изолирано място ще ни научат, както го научихме ти и аз, че повече не можем да живеем отделно в този свят. Елфите трябва да възстановят не само тази земя, а и всички останали, опустошени от злото.
Лорак, заслушан в думите й, гледаше бледото й като сребърната луна лице. Протегна ръка и я докосна.
— Ще ги доведеш ли обратно? Нашия народ?
— Да, татко. — Тя пое студената му ръка и я стисна здраво. — Ще работим много, за да възстановим всичко. Ще поискаме прошка от боговете. Ще отидем при народите на Крин и… — Алхана се задави от сълзите си, защото усети, че баща й вече не я слуша. Очите му помътняха и той се свлече на стола.
— Предавам тялото си на тази земя — прошепна Лорак. — Зарови го в пръстта, дъще. Щом животът ми й навлече това проклятие, може би смъртта ми ще й донесе благослов.
Ръката му се изплъзна от нейната, а безжизнените му очи останаха вперени в гората на Силванести. Но ужасът изчезна от лицето му и се замени с покой.
Алхана не почувства скръб.
Същата нощ спътниците се приготвиха да напуснат Силванести.
По-голямата част от пътя на север щяха да изминат под прикритието на нощта, защото драконянските армии вече бяха окупирали земите, през които трябваше да минат. Не разполагаха с никакви карти. Освен това, след случая с Тарсис, вече нямаха доверие на древните картографи. Единствените атласи, които намериха в Силванести, датираха отпреди неколкостотин години. Решиха да тръгнат на север, надявайки се да стигнат до някое пристанище, от което с кораб да отплават към Санкрист.
Не носеха почти никакъв багаж и затова се придвижваха бързо.
Магьосникът взе драконовото кълбо — право, което никой не му оспори. Отначало Танис се притесни как ще носят масивния кристал, но вечерта преди да тръгнат Алхана даде на Райстлин някаква чанта.