Дракони на зимната нощ
- Автор: Вайс Маргарет, Хикман Трейси
- Серия: Dragonlance: Chronicles #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нели Мутафова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дракони на зимната нощ». Краткое содержание книги:
На късната есен сред сивия здрач, на трите луни под сребристия плач притихна светът, потъмня светлината.. Героите бяха на брой деветима. За тяхната доблест легенди ще има…
Една трудна битка със силите на злото е спечелена. Но драконите в Крин все още не са победени. Нещо повече, сега вече те знаят откъде идва истинската опасност за тях.
Кралицата на Мрака е решена на всяка цена да се справи с онези, които заплашват могъществото й…
— Явно не съм единственият… — Той ги изгледа изпод рошавите си вежди. — Предполагам, че… ще ми кажете какво сте сънували?
— Не! — бързо отвърна Стърм, пребледнял като мъртвец. — Не искам да говоря за това. Никога!
— Аз също — добави тихо Лорана.
— Е, добре — заяви мрачно Флинт, — защото и на мен не ми е до приказки. Беше толкова истинско, че очаквах да намеря и двама ви…
Джуджето внезапно млъкна. Завесата рязко се отвори и Таселхоф влетя развълнуван в палатката.
— За някакъв сън ли говорехте? Аз никога не сънувам, или поне не си спомням. Кендерите почти не сънуват. Е, предполагам, че понякога го правят. Даже животните сънуват, но… — Той видя погледа на Флинт и побърза да се върне на темата. — Добре, де! Сънувах нещо фантастично! Дърветата плачеха с кървави сълзи. Ужасни елфи — нито мъртви, нито живи — избираха всички нас един по един! Райстлин беше в черна роба! Това бе най-невероятното! Стърм, и ти беше там! И Лорана, и Флинт. И всички умряха! Е, почти всички. Райстлин не умря. Имаше и един зелен дракон…
Таселхоф млъкна. Какво им ставаше на тия негови приятели? Бяха бледи като мъртъвци и го гледаха странно.
— З-зелен дракон — заекна той. — Райстлин носеше черна роба, това казах ли го? В-всъщност доста му отиваше. С червената изглежда като болен от жълтеница, нали разбирате? Абе, май не разбирате. Ами, п-предполагам, че трябва да се връщам в леглото. Освен ако не искате да ви разказвам още? — Той ги огледа с надежда, но никой не му отговори.
— Ами, лека н-нощ, тогава — избърбори Тас и излезе зад-нишком от палатката, клатейки озадачено глава. Какво наистина им ставаше на всички? Та това беше само сън…
Дълго време никой не проговори. Накрая Флинт въздъхна.
— Нямам нищо против да имам кошмари, но съм абсолютно против да ги споделям с някакъв си кендер. Имате ли понятие как така всички сме сънували едно и също? И какво означава това?
— Силванести е много странно място, но никога не съм била там — прошепна Лорана и взе свещта, за да си ходи, но на входа се обърна и попита: — Мислите ли… мислите ли, че е било истина? Имам предвид дали са умрели така, както видяхме? — „И беше ли Танис с онази жена“, довърши въпроса си наум.
— Ние сме тук и сме живи. И… — Стърм замълча за миг — …може да ви се струва невероятно, но по някакъв начин знам, че и те са живи.
Лорана го погледна, но видя, че лицето му излъчва спокойствие след първоначалния шок и ужас и също се отпусна малко.
Тя се приближи до рицаря и стисна здраво силната му ръка. След това се обърна и излезе. Джуджето също се изправи.
— Е, дотук със спането. Ще поема поста пред палатките.
— Идвам с теб. — Стърм стана и препаса ножницата си.
— Едва ли някога ще разберем защо или как така сме сънували едно и също.
— Сигурно няма да разберем.
Флинт излезе от палатката. Рицарят го последва, но погледът му се спря върху нещо блестящо. Наведе се и видя, че това е украшението, което му подари Алхана. Той го вдигна и видя, че свети със своя собствена светлина, нещо, което досега не беше забелязвал.
— Сигурно няма да разберем — повтори замислено Стърм, докато го премяташе между пръстите си. За пръв път от много кошмарни месеци насам в Силванести настъпи утро. Но само един видя зората, докато останалите спяха дълбоко. Лорак стоеше на прозореца в стаята си и наблюдаваше как слънчевите лъчи нежно галят листата на трепетликите.
Алхана, която цяла нощ не бе напускала стаята на баща си, накрая заспа изтощена на стола. Лорак погледна бледото й лице.
Дългите черни кичури приличаха на пукнатини върху мраморната белота на кожата й. Ръцете й бяха издрани и по пръстите имаше засъхнала кръв. Беше красива, но арогантността опорочаваше тази красота. Алхана бе въплъщение на всичко, което представляваше расата й. Той се обърна и погледна навън, но гледката не му донесе душевен покой. Над гората продължаваше да се стеле зловеща зеленикава мъгла, сякаш самата земя гниеше.
— Всичко това е мое дело — продума на себе си и се вгледа в разкривените, измъчени дървета и жалките, уродливи същества, които бродеха сред тях и търсеха смъртта, която да облекчи страданията им. Лорак живееше тук вече четиристотин години и бе един от малцината живи в Крин, които си спомняха Катаклизма. Но елфите силванести се бяха отървали много по-леко от останалите раси и оттогава бяха прекъснали всякакви контакти с тях. Те знаеха защо древните богове изоставиха Крин, но това не обясняваше защо изчезнаха и посветените сред елфите.
Разбира се, народът на Силванести беше научил — от ветровете, от птиците и по други тайнствени начини — за страданията на братовчедите си в Куалинести след Катаклизма. И макар да им бе мъчно, когато слушаха за насилията и убийствата, те винаги намираха причината за страданията на Куалинести във факта, че живеят сред хора. Силванести се оттеглиха в гората си и отхвърлиха останалия свят, без да ги е грижа, че светът също ще ги отхвърли.