Алибито
- Автор: Браун Сандра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валентина Атанасова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Алибито». Краткое содержание книги:
Светлината на фаровете заслепи Хамънд и той не успя да различи нищо зад тях. Но когато се изравни с открития автомобил, се обърна тъкмо навреме, за да види хората вътре. Зад волана седеше мъж, а на седалката до него — жена. Без съмнение именно тази, която търсеше.
— Сега мистър Даниелс признава, че си спомня приблизителния ръст, тегло, цвят на косите и така нататък.
Хамънд забрави за Стефи. Щом задмина другата кола, прикова поглед в огледалото за обратно виждане и видя как мъжът протегна ръка, обхвана тила на спътницата си и приближи лицето й към своето.
Натисна газта, зави твърде рязко и гумите изсвистяха. Това безспорно бе наивна реакция, породена от ревност, но не можа да сдържи гнева си. Изпита желание да удари нещо. Едва не наруга Стефи.
— Действай, Стефи — прекъсна я той.
Истински изненадана, тя внезапно си пое дъх.
— Какво да правя?
Хамънд не знаеше. Не бе чул почти нищо, но не можеше да й го признае. Говореше за някакъв потенциален свидетел. Някой, който бе видял някого до стаята на Петиджон и можеше да даде задоволително описание.
Може би Стефи бе споменала за полицейски художник. Хамънд бе чул нещо подобно, докато задминаваше откритата кола, но после в главата му нахлу кръв, която заглуши бърборенето й. Отчасти възприемаше какво казва, но смисълът на думите й бе изместен на заден план в съзнанието му от напиращото желание да сграбчи негодника от другата кола за гушата.
Едно бе сигурно: трябваше да се опомни или щеше да експлодира. Сега. Веднага. Трябваше да докаже, че Хамънд Крос все още не е загубил контрол над всичко.
— Искам рано сутринта да се видя с художника.
— Късно е, Хамънд.
Той го знаеше. От часове седеше в задушния автомобил, завладян от сексуални фантазии. За свое разочарование, накрая бе видял доктор Лад в компанията на друг мъж.
— Знам колко е късно.
— Имах предвид, че не знам дали ще мога…
— Кой номер е стаята на онзи тип?
— На мистър Даниелс? Хм!
— Искам лично да разговарям с него.
— Наистина не е необходимо. Ние със Смайлоу го разпитахме най-подробно. А и мисля, че сутринта го изписват.
— Тогава уреди ми среща рано. В седем и половина. И нека полицейският художник също да е там.
ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Понеделник
В седем и тридесет на следващата сутрин Хамънд влезе в болницата с новия брой на „Поуст енд Къриър“ и куфарчето си в ръка. Спря на регистратурата, за да попита за номера на стаята, който Стефи не бе му дала. Спря И до автомата за кафе.
Носеше вратовръзка, но понеже синоптичните прогнози обещаваха горещ ден, бе оставил сакото си в колата, бе навил ръкавите на ризата си и разкопчал горното копче. Походката му бе гневна, а мрачното му изражение напомняше за буреносен облак.
Стефи трябваше да бъде благодарна, че всички вече се бяха събрали, когато пристигна. Тя бе там заедно с Рори Смайлоу, една невзрачна жена в полицейска униформа, чиято големина не бе подходяща за нея, и пациента на леглото. Клепачите на Стефи бяха подпухнали, сякаш от безсъние. След размяната на поздрави тя каза:
— Хамънд, навярно помниш полицай Мери Ендикът. И преди сме работили с нея.
Той остави куфарчето и вестника на един стол, за да подаде ръка на полицейската художничка.
— Здравейте, Ендикът.
— Добро утро, мистър Крос.
След това Стефи го представи на мистър Даниелс, гост на техния град от Мейкън, Джорджия, който в момента преглъщаше блудкавата болнична закуска.
— Съжалявам, че екскурзията ви до Чарлстън не е била от най-приятните, мистър Даниелс. По-добре ли се чувствате?
— Достатъчно добре, за да си тръгна оттук. Ако е възможно, бих искал да приключим, преди жена ми да е дошла да ме вземе.
— Това зависи от точността на описанието, което ще ни дадете. Полицай Ендикът е отлична художничка, но колко сполучлив ще бъде портретът — зависи и от вас.
Даниелс изглеждаше разтревожен.
— Ще бъде ли необходимо да се явявам в съда като свидетел? Искам да кажа, ако заловите тази дама и се окаже, че тя е убиецът, ще трябва ли да го потвърдя в съдебната зала?
— Възможно е — призна Хамънд.
Той смутено въздъхна:
— Е, щом се налага, ще изпълня гражданския си дълг. — Философски сви рамене. — Да започваме.
Хамънд каза:
— Първо бих искал да чуя разказа ви, мистър Даниелс.
— Вече го изслушахме няколко пъти — възрази Смайлоу. — Не ни помогна особено.
След равнодушния си поздрав до този момент Смайлоу бе стоял мълчалив и неподвижен като гущер на припек. Много хора намираха тази поза за спокойна, но у Хамънд създаваше впечатление за влечуго, дебнещо плячка, което всеки момент ще нападне жертвата си.