Алибито
- Автор: Браун Сандра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валентина Атанасова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Алибито». Краткое содержание книги:
Плъзна длан по гърдите й, а след това към гладкия й корем.
— Господи, прекрасна си!
Ръката му се промъкна между бедрата й, погали извивката над тях и пръстите му проникнаха в нежната мекота на тялото й.
— Вече си…
— Да.
— Толкова сладка. Толкова…
— О… — задъхано прошепна тя.
— Влажна.
Наведе се над нея за нова целувка, нежна и пламенна, която завърши, когато настъпи връхната й точка и тя издаде тих вик на блаженство.
След няколко мига отвори очи и отвърна на усмивката му.
— Съжалявам, съжалявам.
— Съжаляваш? — повтори той, леко се засмя и целуна влажното й чело.
— Искам да кажа… ти…
Устните му се плъзнаха по нейните. Прошепна тихо и задъхано:
— Няма за какво.
Внезапно ахна от изненада, когато усети допира на ръката й. Бе готов да протестира, да й каже, че не бива да се чувства задължена, че никога не е изпитвал по-силна възбуда. Но когато пръстите й започнаха да го изучават, единствените звуци, които издаде, бяха тихи стонове на неописуема наслада. Почти не осъзнавайки какво прави, обхвана ръката й със своята и започна да направлява движенията й.
Тя прокара върха на носа си по шията му. Целуна гърдите му и нежно всмука кожата им. Неволно… а може би не… твърдото й зърно докосна неговото. Бе невероятно възбуждащо. Той едва успя да се овладее.
Щом отстрани ръката й, тя се изви нагоре и обсипа с целувки брадичката, страните и устните му, шепнейки:
— Позволи ми да те докосвам.
Но бе твърде късно. Той се раздвижи и проникна в нея. Отново и отново. Все по-дълбоко. Долепи чело до нейното, стисна зъби и клепачи, завладян от наслада, несравнима с тази, която му бяха дарили другите жени преди нея, дори взети заедно.
— Не, нека аз те докосна.
Настъпи мигът на върховно блаженство.
Мобифонът иззвъня и изтръгна Хамънд от сладостния му унес. Почувства се неловко, когато осъзна, че е обзет от възбуда и плувнал в пот. Колко ли време бе прекарал в плена на този спомен? Погледна часовника на таблото. Около двадесет минути.
След третото иззвъняване рязко извади телефона и го допря до ухото си.
— Какво има?
— Къде се губиш, за бога?
Той каза с раздразнение:
— Стефи, крайно време е да смениш плочата. Днес ми задаваш този въпрос за втори път, и то със същия тон.
— Извинявай, но звъня в дома ти от час и оставям съобщения. Най-сетне реших да те потърся по клетъчния телефон. В колата ли си?
— Да.
— Значи си излязъл?
— Точно така.
— О! Не предполагах, че ще излизаш тази вечер.
Намекваше му да обясни къде е и защо, но вече не й дължеше отчет как прекарва времето си. Навярно гордостта й бе засегната от това, че след като бе прекратил връзката си с нея, той не се чувстваше твърде отчаян, за да излезе още същата вечер.
Истински би я наранил, ако й кажеше, че седи в колата си на една тъмна улица, превъзбуден и облян в пот — като извратен тип, и причаква доктор А. Е. Лад, за да разбере дали тя е жената, която по същото време миналата нощ се изтягаше гола в леглото му, плътно притисната към тялото му, и докато ръцете му галеха гърба й, го питаше дали знае, че очите му имат цвят на буреносен облак.
Изпита импулсивно желание да ядоса Стефи. Но естествено не го направи.
Изтри с ръкав лицето си.
— Какво има?
— Първо, защо не ми каза, че Мейсън е възложил делото на теб?
— Това не влизаше в задълженията ми.
— Глупав довод, Хамънд.
— Благодаря, Рори Смайлоу — промърмори той.
— Смайлоу ми го съобщи като приятел.
— Дрън-дрън! Казал ти го е, защото е мой неприятел. Е, ще разбера ли най-сетне какво има?
— Тъй като не знаех, че ще свиря втора цигулка — напевно заговори тя, — придружих Смайлоу в болницата „Роупър“, където имахме късмет.
— Какво открихте?
— Един от онези пациенти с хранително отравяне…
— Да?
Светнаха фарове на кола, завиваща към улицата, срещу която бе паркирал. Той включи двигателя.
— Къде си, Хамънд? — нетърпеливо попита Стефи. — Слушаш ли? Като че ли прекъсна.
— Чувам те. Продължавай. Един от пациентите с хранително отравяне…
— Видял някаква жена пред апартамента на Петиджон. Е, всъщност не би се заклел, че е била именно пред неговата врата, но можем да уточним тази подробност, ако всичко останало се подреди.
Колата спря пред кабинета на доктор Лад. „Тя тръгна с някакъв тип с кола с гюрук“, беше му казал собственикът на Уинторп.
Стефи продължи:
— След доста празни приказки за някаква своя връзка…
Хамънд бавно се приближи на достатъчно разстояние, за да види, че колата е с гюрук.
— Всъщност няма смисъл да те занимавам с това — добави Стефи. — Не е важно. Повярвай ми. Както и да е, мистър Даниелс е запомнил външността на жената много по-добре, отколкото твърдеше отначало пред нас и съпругата си.