Алибито
- Автор: Браун Сандра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валентина Атанасова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Алибито». Краткое содержание книги:
Ендикът започна да събира материалите си и да ги прибира в препълнената чанта. Смайлоу взе скицата от нея и подаде ръка на Даниелс.
— Записахме номера ви в Мейкън, в случай че трябва да се свържем с вас. Да се надяваме, че това е достатъчно. Много ви благодаря.
— Аз също — каза Стефи, усмихна му се и тръгна след Смайлоу към вратата.
Хамънд не можа да проговори и само кимна за довиждане на мистър Даниелс. Когато излязоха в коридора, Смайлоу и Стефи обсипаха с благодарности художничката, преди да се качи в асансьора.
Те спряха, за да разгледат скицата и да се поздравят с постигнатото.
— Значи това е нашата мистериозна дама — отбеляза Смайлоу. — Няма вид на убийца, нали?
— А как изглежда една убийца?
— Добър въпрос, Стефи.
Тя се засмя:
— Сега разбирам защо мистър Даниелс не искаше жена му да присъства, когато описва заподозряната. Мисля, че въпреки напрежението в червата, в сърцето си е изпитвал греховна страст. Запомнил е всяка подробност, дори луничката под дясното око на дамата.
— Трябва да признаеш, че човек не би забравил такова лице.
— Което не означава, че трябва да клекнеш, когато се стигне до въпроса „виновна или невинна“. Красивите жени могат да убиват също толкова хладнокръвно, колкото и грозните. Нали така, Хамънд? — обърна се тя към него. — Какво ти е, за бога?
Навярно изглеждаше така замаян, както се чувстваше.
— Кафето се оказа твърде силно — отвърна той и смачка пластмасовата чаша в ръката си.
— Е, Смайлоу, тичай да я хванеш. — Стефи потупа с пръст скицата. — Имаме лицето.
— Би било от полза, ако знаехме името й.
„Доктор Алекс Лад.“
ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Временният щаб на Съдебната палата се намираше в Северен Чарлстън. Представляваше неугледна двуетажна сграда, разположена в индустриалната зона. Най-близките други постройки бяха обществена тоалетна и павилион за закуски. Съдът се намираше на това затънтено място, докато траеше основната реконструкция на внушителната стара сграда в центъра на града. Тя се нуждаеше от ремонт дори преди ураганът „Хюго“ да я направи опасно нестабилна и да се наложи преместването.
С автомобил се стигаше за десет минути от центъра. Тази сутрин за Хамънд те изминаха неусетно. Паркира колата си и влезе. Спря на входа при пазача с детектора за метал, след което тръгна наляво към кантората на областния прокурор и мина покрай администраторката, без да се бави. В движение я помоли да не го свързва с никого.
— Вече имате…
— Ще се погрижа за всичко по-късно.
Енергично затвори вратата на личния си кабинет. Метна сакото и куфарчето си върху купчината книжа на бюрото, които чакаха да бъдат прегледани, отпусна се на креслото с кожена тапицерия и притисна с длани слепоочията си.
Беше просто невъзможно. Навярно бе сън. Скоро щеше да се събуди уплашен, задъхан и плувнал в пот. Когато се ориентираше в познатата обстановка, с облекчение щеше да осъзнае, че е бил дълбоко заспал и този кошмар не е действителност.
Но беше. Той не сънуваше, а изживяваше всичко това. Въпреки че му се струваше невъзможно, полицейската художничка бе нарисувала доктор Алекс Лад, която бе споделила леглото на Хамънд часове след като е била забелязана на място, където бе извършено убийство.
Съвпадение? Твърде невероятно.
Очевидно съществуваше някаква връзка между нея и Лут Петиджон. Хамънд не бе сигурен дали иска да узнае каква. Всъщност бе напълно убеден, че не желае.
Плъзна длани по лицето си, подпря се с лакти на бюрото и загледан в пространството, се опита да въведе известен ред в обърканите си мисли.
Първо, без съмнение полицай Ендикът бе скицирала образа на жената, с която бе прекарал нощта в събота. Дори ако не я бе видял отново предишната вечер, би познал лицето й. Беше го привлякло от пръв поглед. Дълго го бе изучавал с възхищение, милвал и целувал в късната съботна вечер и ранните часове на неделната утрин.
— Откъде е това?
Докосна петънцето под дясното й око.
— Бенката ми ли?
— Красива е.
— Благодаря.
— Моля.
— Когато бях по-млада, я мразех. Сега трябва да призная, че започна да ми харесва.
— Разбирам защо. Обожавам я.
Целуна бенката, след това още веднъж и леко я докосна с върха на езика си.
— Хм. Жалко.
— Кое?
— Че нямам други петънца.
Бе опознал лицето й отблизо. Скицата на художничката бе двуизмерна и черно-бяла. При тези ограничения не бе възможно да се пресъздаде излъчването на жената, която се криеше зад този образ, но портретът бе така сполучлив, че нямаше съмнение, че доктор Лад е била видяна до стаята на жертвата, преди пътят й да се кръстоса с този на човек от Областната прокуратура, и то именно Хамънд Крос, който малко по-рано същия следобед сам се бе срещнал с Петиджон.