Алибито
- Автор: Браун Сандра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валентина Атанасова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Алибито». Краткое содержание книги:
Погледна към болничното легло, където художничката явно напредваше.
— Косите й. Дълги ли бяха или къси?
— Горе-долу толкова — каза Даниелс и посочи рамото си.
— С бретон?
— На челото ли? Не.
— Прави или къдрави?
— Мисля, че къдрави. Бухнали.
Отново описа с жест какво имаше предвид.
— Ситно накъдрени?
— Да. Не разбирам много от прически.
— Прегледайте това списание. Вижте дали има снимка на жена, чиито коси приличат на нейните.
Даниелс се намръщи и тревожно погледна часовника, но изпълни молбата й и прелисти списанието за модни прически.
— Какъв беше цветът? — попита художничката.
— Червеникав.
— Червенокоса ли беше?
Думите на Даниелс привлякоха вниманието на Хамънд, сякаш двамата го бяха хванали в примка и неумолимо го теглеха;
— Не точно рижа.
— С тъмночервени коси?
— Не, мисля, че бихте ги нарекли по-скоро кафяви, но със силен червеникав оттенък.
— Кестеняви?
— Точно така — каза той и щракна с пръсти. — Знаех, че има дума за този цвят, но не се досетих. Кестеняви.
Хамънд преглътна кафето, което внезапно бе загорчало в устата му. Плахо се приближи към леглото — като турист, страдащ от асрофобия, който пристъпва към ръба на Големия каньон.
Мери Ендикът уверено и бързо направи множество линии върху листа.
— Как е? — попита тя и показа рисунката на Даниелс.
— Хей, това е доста добър портрет. Само, разбирате ли, имаше кичури около лицето.
Хамънд направи още няколко крачки.
— Така ли?
Даниелс увери Ендикът, че е улучила прическата.
— Добре. Остана само устата — каза тя. Остави списанието и отвори скицника на друга страница. — Помните ли как изглеждаше устата й, мистър Даниелс?
— Беше с червило — промърмори той, докато разглеждаше скиците на различни по форма устни.
— Значи сте забелязали?
Той вдигна глава и тревожно погледна към вратата, сякаш изплашен, че мисис Даниелс може би е там и подслушва.
— Приличаше на тази. — Посочи към една от стандартните рисунки. — Но долната устна бе по-издадена.
Ендикът надникна в скицника и я прерисува. Докато гледаше, Даниелс добави:
— Когато погледна към мен, тя леко се усмихна.
— Видяхте ли зъбите й?
— Не. Беше сдържана усмивка от учтивост. Както когато двама непознати пътуват заедно в асансьора.
„Или когато погледите им се срещнат над дансинга.“
Хамънд не можеше да събере достатъчно смелост, за да погледне скицата на Ендикът, но с очите на въображението си видя съблазнителната усмивка със затворени устни, която се бе запечатала дълбоко в съзнанието му.
— Нещо подобно ли?
Ендикът обърна скицника си към Даниелс, за да види по-добре.
— Удивително! — възкликна той. — Това е жената. Един бърз поглед бе достатъчен на Хамънд, за да се увери. Беше именно тя.
Досега Смайлоу и Стефи разговаряха оживено. Щом чуха тихото възклицание на Даниелс, се втурнаха към леглото. Хамънд стори път на Стефи, защото нямаше какво повече да види.
— Не е като снимка — каза им Даниелс, — но е доста сполучлива.
— Някакви видими белези?
„Една луничка.“
— Мисля, че имаше малка бенка — каза Даниелс. — Но не я загрозяваше. Беше по-скоро като луничка. Под окото й.
— Спомняте ли си… — започна Стефи.
— Кое око?
Смайлоу довърши мисълта й. „Дясното.“
— Хм, да видим, бях срещу нея… значи трябва да е било… лявото. Не, почакайте, дясното. Определено беше под дясното — каза Даниелс, доволен, че е успял да помогне толкова много и да си спомни дори тази подробност.
— Достатъчно близо ли бяхте, за да видите цвета на очите й?
— Не, боя се, че не.
„Зелени с кафяви петънца. Раздалечени. С тъмни мигли.“
— Колко висока беше, мистър Даниелс? „Почти метър и седемдесет.“
— По-висока от вас — отговори той на Стефи. — Но няколко сантиметра по-ниска от мистър Смайлоу.
— Аз съм един и седемдесет — уточни Смайлоу.
— Значи около метър и шестдесет и шест-седем? — каза Стефи, пресмятайки наум.
— Бих казал, горе-долу толкова.
— А теглото?
„Петдесет килограма.“
— Не много.
— Петдесет и пет? — предположи Смайлоу.
— Мисля, че по-малко.
— Случайно да си спомняте с какво беше облечена? — поинтересува се Стефи. — С панталони? Шорти? Рокля?
„С пола.“
— С къси панталони или пола. Не съм сигурен, но… краката й се виждаха. — Даниелс се смути. — И някакво горнище. Не си спомням цвета.
„Бяла пола. Кафяво плетено горнище и жилетка в същия цвят. Кафяви кожени сандали. Без чорапогащник. Бежов дантелен сутиен със закопчалка отпред. Бикини в същия цвят.“