Ледено ухапване
- Автор: Мийд Ришел
- Серия: Vampire Academy #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ледено ухапване». Краткое содержание книги:
Две раси вампири населяват нашия свят. Едните, мороите, са смъртни и владеят магиите със земни елементи. Другите, стригоите, са неживи и зли — хранещи се с невинни жертви. Дампирите — полувампири, полухора, са посветили живота си на мороите като техни пазители.
Лиса Драгомир е моройска принцеса. Тя е смъртен вампир с рядка дарба и неразрушима връзка със земните магии. Роуз Хатауей е дампир и най-добра приятелка на Лиса, обучаваща се да бъде неин персонален пазител.
Любовният живот на Роуз е пълен хаос. Най-добрият й приятел Мейсън е безнадеждно влюбен в нея, а нейният страхотно изглеждащ наставник Дмитрий сякаш е хвърлил око на друга.
Голяма и изненадваща атака на стригоите над една от кралските фамилии всява смут в Академията. А за капак на всичко, най-неочаквано се появява майката на Роуз след дългогодишно отсъствие от живота й…
Двамата с Мейсън се запътихме към хижата, крачейки много близо един до друг, като се смеехме на нещо от предишните ни общи преживелици. Внезапно с периферното си зрение улових да ни връхлита нещо бяло и след миг една снежна топка се пръсна право в лицето на Мейсън. Незабавно заех отбранителна поза, като рязко отскочих назад и трескаво се заозъртах. Откъм складовите бараки до хотела се нададоха шумни викове и крясъци.
— Прекалено бавно го даваш, Ашфорд — провикна се някой. — Така става, като си толкова влюбен.
Последва още смях. Еди Кастъл, най-добрият приятел на Мейсън, заедно с още неколцина от долните класове изскочиха иззад боровете. Зад тях чух още викове.
— Все пак ще те вземем, ако искаш да бъдеш в нашия отбор — каза Еди. — Макар и да се държиш като момиче.
— Отбор ли? — попитах възбудено.
Спомних си, че в Академията хвърлянето на снежни топки беше строго забранено. Необяснимо защо ръководството на нашето учебно заведение се опасяваше, че ще започнем да се замеряме със снежни топки, натъпкани с натрошено стъкло или ножчета за бръснене, макар че не можех да си обясня откъде изобщо им бе хрумнало, че сме способни на подобни щуротии.
Не че боят със снежни топки беше кой знае каква бунтарска постъпка, но след целия стрес, който ми се бе насъбрал напоследък, замерянето с тях внезапно ми се стори страхотна идея. Мейсън и аз се смесихме с другите. Участието в това забранено развлечение му вля нова енергия и му помогна да забрави болката в глезена. Сражавахме се разгорещено, с всички сили.
Но сражението скоро се превърна в истинско забавление, защото се присъединиха още участници. Аз се въодушевих още повече и открито демонстрирах незрелостта си, като дюдюках и крещях глупави обиди срещу жертвите от точните ми попадения.
По едно време някой видя с какво се занимаваме и ни се развика, но ние продължихме да се смеем, целите засипани със сняг. Когато двамата с Мейсън отново поехме към хижата, бяхме в прекрасно настроение. Знаех, че разправията заради Ейдриън вече е забравена.
И наистина, точно на влизане Мейсън ме погледна.
— Извинявай, хм, че преди малко ти се нахвърлих заради Ейдриън.
Стиснах ръката му.
— Всичко е наред. Зная, че Мия е способна да си измисля истории, които наистина изглеждат доста убедителни.
— Да-а… но дори и да си била с него… май нямам право да…
Взрях се в него, изненадана от срамежливостта, заменила обичайното му дръзко поведение.
— Нямаш ли? — попитах.
На устните му разцъфна усмивка.
— А имам ли?
И аз му се усмихнах, пристъпих към него и го целунах. Устните му бяха удивително топли в мразовития въздух. Е, не беше като разтърсващата целувка с Дмитрий преди пътуването, но беше сладка и приятна — като приятелска милувка, която би могла да прерасне в нещо повече. Или поне на мен така ми се струваше. Съдейки по изражението на Мейсън, би могло да се каже, че целият му свят се е преобърнал.
— Брей — промълви той с разширени очи. На лунната светлина очите му изглеждаха сребристосини.
— Видя ли? Няма за какво да се безпокоиш. Нито за Ейдриън, нито за някой друг.
Отново се целунахме, но този път малко по-дълго, преди най-после да се приберем по стаите си. Сега Мейсън несъмнено беше в много по-добро настроение, а аз се отпуснах на леглото си с усмивка на уста. Не бях съвсем сигурна дали двамата с него сме двойка, но явно бяхме много близо до това.
Но като заспах, сънувах Ейдриън Ивашков.
Отново стоях с него на терасата, само че беше през лятото. Въздухът бе благоуханен и топъл, а яркото слънце грееше високо в небето, заливайки всичко със златиста светлина. Не бях излизала в толкова слънчево време навън, откакто бях живяла сред хората. Всичко наоколо, планините и долините тънеха в зеленина и кипяха от живот. Навред чуруликаха птички.
Ейдриън се облегна на парапета на терасата, огледа се и трепна, когато ме видя.
— О! Не очаквах да те срещна тук. — Усмихна се. — Прав бях. Ти наистина си опустошителна, когато си се понагласила.
Инстинктивно докоснах лицето си под насиненото око.
— Вече го няма — каза ми той.