Чосър и Домът на славата
- Автор: Гуден Филип
- Серия: Чосър #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Исторические детективы
Электронная книга - «Чосър и Домът на славата». Краткое содержание книги:
Чосър трябва да посети граф Дьо Гияк, в чийто замък е живял като пленник. Още по пътя става ясно, че някой полага усилия да спре английските пратеници. Чосър и спътниците му успяват да се доберат до замъка Гияк, за да установят, че противниците на английската кауза са успели да проникнат и тук. Скоро след това графът загива по време на лов, но Чосър е убеден, че смъртта му не се дължи на злополука.
Смъртта дебне отвсякъде — мярка се загадъчната фигура на монах, който следи Чосър още от Лондон, неясна е ролята на трупата странстващи актьори, които също пребивават в замъка, двусмислено е поведението на красивата вдовица на графа. Нападенията и убийствата продължават, а Чосър се опитва да открие нишката, която ще му помогне да стигне до виновника за тези злодеяния…
Джефри си спомни каретата и ескорта, които бяха ги изпреварили през деня.
— Може би е дошъл заради лова.
— Може да се каже — отвърна съседката му с тон, който намекваше, че нещата не са такива, каквито изглеждат.
— Съпруга ли му е жената, която седи от другата му страна?
— Доста си любопитен за странник, при това англичанин.
— Някога прекарах тук доста време — каза Чосър.
— Не, не е съпругата му. Тя е мъртва. А тази дама е и малко старичка за него, не мислиш ли?
— Твърде галантен съм, за да кажа нещо подобно, мадам.
Съседката на Чосър — която беше значително по-възрастна от дамата, която току-що беше споменала — махна към него с лъжицата си.
— Глупости! — каза тя — Мога да разпозная клюкарите от сто крачки, камо ли когато ми седят под носа. Признай си, че обичаш да клюкарстваш.
— Разкри ме — отвърна Джефри.
— Аха — каза жената, тъпчейки рибен пастет в устата си. Тя млъкна, за да избърше със салфетката мазно петно на брадичката си, после каза заговорнически.
— Искаш ли да знаеш повече?
— Разбира се.
— Говореше за лов, англичанино. Знай тогава, че според слуховете дивечът, който Гастон Флорак преследва тук, е жена, и то вече обвързана.
Чосър погледна към средата на масата. Розамонд Гияк беше склонила глава към госта си. Изглеждаха също тъй близки, колкото по-рано същата вечер в градината, само че сега говореше Флорак.
— Каза, че доскоро е бил женен — подкани той съседката си.
Жената остави лъжицата си и заби ножа в блюдо скариди в оцет. Чосър бързо отдръпна ръката си по-далеч от него. Беше чувал за хора, изгубили пръстите си, докато са споделяли едно и също блюдо с друг.
— Да, Гастон Флорак имаше съпруга — каза жената, преди скаридата да изчезне в устата й. Джефри изчака тя да я сдъвче с наслада. — Казват, че починала след голямо пиршество. От прекаляване с нещо…
— А ти какво би казала?
— Нищо — отвърна жената и притисна салфетката към устните си в знак на задоволство или за да подчертае отговора си. — Нищо не бих казала.
— Дори на един клюкар?
— Флорак е влиятелен човек, почти колкото Анри дьо Гияк. Клюките понякога са опасни.
— Оставяш ме жаден за още, мадам.
— Що за думи към една стара жена!
Тя го стрелна с поглед, преди да набоде още една скарида. В този момент засвири музика. Докато вечеряха, певец с цигулка застана в галерията. Той внимателно докосна струните, преди да засвири нежна мелодия, в която се долавяше и някаква рязка нотка, като пикантния нюанс, който придаваха подправките на повечето от поднесените ястия във вече полуопразнените блюда. Докато пееше, в залата настъпи тишина. Чосър наблюдаваше как последните слънчеви лъчи се плъзгат по стената срещу западните прозорци. Когато песента свърши и беше повторена, пажовете запалиха свещите и маслените лампи. Сенките в залата се сгъстиха.
— Разбра ли песента, англичанино? — попита старата жена.
— Не напълно — отвърна Чосър.
— Посветена е на жена — каза тя и с изненадващо чист глас запя.
Всички гости, които бяха почнали отново да разговарят, млъкнаха, за да я чуят. Когато свърши, те заръкопляскаха или затропаха лекичко по масата. Очите на старата жена почти изчезнаха сред бръчките, докато въртеше глава в двете посоки, за да благодари за аплодисментите.
— Сега разбирам, мадам — каза Джефри. „Ти си сапфирът, който лекува и прогонва страданията ми, изумрудът, който ми носи радост…“
— „Рубинът, който оживява и утешава сърцето ми“ — довърши тя.
Но не гледаше към Чосър, а към мястото, където седеше Розамонд, между съпруга си и Гастон Флорак.
След като пируващите или поне някои от тях отидоха да погледат актьорите на площада, те се върнаха в замъка и се заеха с различните си занимания. Шамбеланът отиде да съобщи на Анри дьо Гияк за удавения. Графът кимна, отбеляза колко опасна е реката, после даде знак на сенешала си, че е готов да се срещне с Джефри Чосър.
В своята стая Розамонд взе отново историята на Николет и кастелана, и поднови четенето си.
Същата нощ кастеланът сънува Николет. Отново разговаряше с нея в стаята й. Признаваше й любовта си, загледан в красивото й лице и сините й очи. Този път думите му сякаш имаха желаното въздействие. Тя не заговори за чест, а му се усмихна нежно и сложи ръка на рамото му.