Моето семейство и други животни
- Автор: Даррелл Джеральд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Огняна Иванова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Моето семейство и други животни». Краткое содержание книги:
Лугареция куцаше из къщата, стегнала около глезена си ярдове дълъг бинт седмици наред, след като ухапването беше заздравяло и всяка сутрин, когато донасяше чая, ни показваше как зараства раната. От моя гледна точка обаче най-неприятният отглас бе, когато мама реши, че отново съм подивял и е крайно време да ме образоват още малко. Докато търсеха начин да ми наемат редовен домашен учител, тя стигна до извода, че поне френският ми език може да се поддържа. Уговориха се и всяка сутрин Спиро ме закарваше в града на урок по френски при белгийския консул.
Къщата на консула се намираше в лабиринта от тесни вонящи улички на еврейския квартал. Тази част на града бе много привлекателна: по калдъръмената настилка имаше наредени сергии, отрупани с топове шарени платове, с планини от лъскави бонбони, с украшения, изковани от сребро, с плодове и зеленчуци! Улиците бяха толкова тесни, че за да даде път на натоварените със стоки магарета, човек се прилепваше до стената. Мястото бе пищно и колоритно, с шум и суетня, с пискливи гласове на пазарящи се жени, кудкудякане на кокошки, кучешки лай и протяжните викове на мъже, понесли върху главите си големи табли с пресни топли питки. Точно в центъра на квартала, в най-горния апартамент на висока разнебитена сграда, уморено надвиснала над малък площад, живееше белгийският консул.
Той беше приятен дребен човек, чиято най-голяма забележителност представляваше тривърхата му брада и грижливо намазаните с помада мустаци. Приемаше ангажимента си много сериозно и винаги бе облечен така, сякаш се готвеше всеки миг да тръгне да изпълнява някакви служебни задължения — с късо черно сако, раирани панталони, сиво — бежови гети над излъсканите до блясък обуща, огромна вратовръзка като копринен водопад, закопчана със семпла златна игла и висок лъскав цилиндър, завършващ тоалета. Човек можеше да го срещне по всяко времена деня, все в същите одежди, да върви внимателно из мръсните тесни улички, като заобикаля придирчиво локвите, дръпва се със страхотно галантен жест към стената, за да направи път на някое магаре, и докато то минава, леко го потупва по хълбока с бамбуковия си бастун. Хората от града изобщо не намираха облеклото му необикновено.
Мислеха, че той е англичанин, а след като всички англичани са лордове, не само се предполагаше, но и беше задължително всеки от тях да носи съответната „униформа“.
Първата сутрин, когато пристигнах, консулът ме прие във всекидневната, чиито стени бяха украсени с множество фотографии в солидни рамки, на които той бе позирал като един Наполеон. Викторианските столове, облечени с червен брокат, бяха целите застлани с покривчици, а на работната му маса имаше виненочервена кадифена драперия, обточена с ярки зелени ресни. Стаята изглеждаше чудновато грозна. За да провери доколко зная френски, консулът ме покани да седна на масата, извади един дебел и опърпан том на „Le Petit Larousse“, отвори го на първа страница и го сложи пред мене.
— Вас моля те да прочетете това — каза ми той, а златните му зъби приятелски проблеснаха в брадата му.
После започна да суче краищата на мустаците си, присви устни, сложи ръце на гърба си и бавно закрачи към прозореца, докато аз втренчено гледах изброените думи, започващи с „а“. Едва бях успял да разчета първите три, когато консулът замръзна на място, неспособен да сподави възклицанието си. Отначало помислих, че го е стъписало моето произношение, но явно случаят нямаше нищо общо с мене. Консулът бързо прекоси стаята, като си мърмореше, рязко отвори един бюфет и измъкна оттам страшна на вид въздушна пушка, а аз го наблюдавах с нарастващо учудване и интерес, примесени с известен страх за собствената ми безопасност. Той зареди оръжието, като припряно разсипа сачми по килима. После се приведе, пропълзя към прозореца и нетърпеливо надникна навън, полуприкрит зад завесата. След това вдигна пушката, внимателно се прицели в нещо и стреля. Обърна се към мене, бавно и тъжно поклати глава и остави оръжието. С изненада забелязах сълзи в очите му. Консулът издърпа от горното си джобче огромна копринена носна кърпа и шумно се изсекна.
— Ах, ах, ах — занарежда той, като жално клатеше глава. — Клетникът… Но ние с вас трябва да работим… Моля да продължавай четеш, mon ami36.
През останалата част от сутринта ме занимаваше вълнуващата мисъл, че консулът бе извършил убийство пред очите ми, или поне враждува на живот и смърт с някой собственик от околностите. Но когато и на четвъртия урок консулът продължи да стреля периодично през прозореца, реших, че не съм намерил вярното обяснение, освен ако не водеше война с многочленно семейство, при това семейство, което явно нямаше възможност да стреля в отговор. Едва след седмица установих какво предизвикваше тези непрекъснати стрелби — причина за тях бяха котките. В еврейския квартал, както и в другите части на града, се въдеха на свобода много котки. Бяха буквално стотици. Не принадлежаха на никого, никой не се грижеше за тях, затова и повечето бяха в ужасно състояние: покрити с язви, с проскубана козина, оголила големи петна по телата им, с изкривени от рахит крака, и толкова кльощави, че беше чудо как са още живи. Консулът много обичаше котки. Доказателство за това бяха трите му персийки37 — огромни и охранени. Но видът на гладуващите, страдащи от язва улични животни, които се разхождаха по покривите срещу прозореца му, бе непоносим за чувствителния му характер.
36
Приятелю (фр.). — Б.пр.
37
Порода, близка до ангорската. — Б.пр.