Моето семейство и други животни

— Хъм… да… — казваше той, като отупваше ръце от прахта. — Това наистина е… хъм… много приятна гледка.

Представлението свършваше. Щеше да чака цяла седмица, докато пристигне следващият аероплан. Затваряхме таванските прозорци и шумно слизахме по стълбите, за да възобновим прекъснатия чай. А на следващата седмица всичко се повтаряше.

В четвъртъците двамата с Теодор излизахме заедно — понякога се ограничавахме с градината, друг път предприемахме разходки из околността. Натоварени с кутии и сакове за новите екземпляри, ние се отправяхме към маслиновите горички, а Роджър тичаше отпред и душеше земята. Всичко, което виждахме по пътя си, служеше за мливо на мелницата ни: цветя, насекоми, скали или птици. Теодор очевидно притежаваше неизтощим запас от знания за всяко нещо, но споделяше тези знания с някаква педантична скромност, от която ти се струваше, че той не толкова те учи, колкото ти припомня нещо, което ти си знаел, но по някаква причина се е изплъзнало от паметта ти. Разказите му бяха изпълнени с весели анекдоти, с невероятно несполучливи каламбури и още по-лоши шеги, но той ги разказваше с голяма наслада — очите му блестяха, а носът му се сбръчкваше, когато се смееше беззвучно в брадата си, както на себе си, така и на хумора си.

Всеки пълен с вода ров или езерце беше за нас неизследвана джунгла, гъмжаща от малки рачета и водни бълхи — зелени и коралово червени, застинали като птички, накацали по клоните под водата, а по тинестото дъно дебнеха плячката си „тигрите“: пиявиците и ларвите на водните кончета. Разглеждахме внимателно всяка хралупа — вътре човек можеше да открие събрала се вода, в която живеят ларвите на комарите; обръщахме всеки покрит с перука от мъх камък, за да видим какво има отдолу; разрязвахме всяко попаднало ни гнило дърво. Теодор, облечен в блестящи от чистота дрехи, заставаше изправен до някое езерце и внимателно прекарваше сакчето през водата, после го повдигаше и любопитно разглеждаше малката стъкленица в края, където се бяха събрали миниатюрните водни обитатели.

— Аха! — казваше той, а гласът му звънтеше от вълнение и брадата му щръкваше. — Струва ми се, че това е ceriodaphnia laticaudata40.

Измъкваше от джоба на сакото си лупа и се вглеждаше по-внимателно.

— Хъм… да… много интересно… наистина elaticaudata. Би ли ми подал… хъм… чиста епруветка… Благодаря…

И с бутало за пълнене на писалки изсмукваше, малкото създание от стъкленицата, поставяше го внимателно в епруветката и едва тогава оглеждаше останалия улов.

— Като че ли няма друго, което да е особено необикновено… Ах… да… не бях забелязал тази интересна ларва на ручейник… ето, виждаш ли я? Хъм… Изглежда си е направила пашкула от черупките на разни мекотели… Много е красива наистина.

На дъното на малката стъкленица се виждаше продълговат пашкул, дълъг половин инч, направен от нещо, приличащо на копринена нишка, в която имаше множество плоски черупки на охлювчета, кръгли като копчета. От единия край на тази прекрасна къщичка надничаше самият собственик — грозноват подобно на личинка на муха звяр, с глава като на мравка. Той бавно запълзя по стъкленицата, като влачеше подире си красивата си къща.