Моето семейство и други животни
- Автор: Даррелл Джеральд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Огняна Иванова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Моето семейство и други животни». Краткое содержание книги:
— Веднъж направих интересен експеримент — каза Теодор. — Улових няколко такива, хъм… ларви, и им махнах черупките. Естествено, не ги заболя от това. После ги сложих в буркани със съвсем чиста вода, в която нямаше нищо… хъм… нямаше каквото и да е, което да им послужи като материал за построяване на нови къщи. След това пуснах на всяка ларва различни по цвят строителни материали: дребнички сини и зелени мъниста, парченца тухла, бял пясък… дори разноцветни стъкълца. Те си построиха къщи от тия неща… и трябва да кажа, че резултатите бяха много любопитни и… хъм… живописни. Ларвите на ручейниците са много умни архитекти.
И Теодор изсипа съдържанието на стъкленицата обратно в езерото, преметна сака през рамото и продължихме пътя си.
— Тъй като стана въпрос за строителство — продължи Теодор с блеснали очи, — казах ли ти какво се случи на един мой… хъм… приятел? Хъм… да. Значи така — той имаше малка къща в провинцията, а семейството му… хъм… се увеличи, и приятелят ми реши, че къщата е тясна. Реши да вдигне още един етаж. Струва ми се, че беше малко самоуверен по отношение на архитектурните си… хъм… способности, затова настоя сам да си направи проекта. Та така. Всичко вървеше добре и етажът бе построен много бързо: със спални, бани и така нататък. Приятелят ми покани гости, за да отпразнува завършването на работата… Ние… хъм… вдигнахме тостове за новия етаж, свалихме съвсем тържествено скелето… Всичко ни изглеждаше съвсем наред, докато един новодошъл гост не поиска да разгледа стаите. Тогава открихме, че няма стълбище. Излезе, че приятелят ми забравил да включи стълбище в плановете, а по време на строителните операции той и работниците така свикнали да се качват на горния етаж по скелето, че никой не забелязал… този очевиден недостатък.
И така, ние продължавахме да вървим в горещия следобед, като поспирахме край езерцата, рововете и потока, пробивахме си път през уханните миртови храсти, прехвърляхме хълмовете, а пиренът скърцаше под краката ни, минавахме по бели прашни пътища, където понякога ни застигаше умърлушено, едва пристъпващо магаре. Понесло на гърба си задрямал селянин.
Привечер бурканите, стъклениците и епруветките бяха пълни с необикновени и вълнуващи форми на живот и ние потегляхме към дома. Докато минехме през маслиновите горички, вече сумрачни от сенките, небето избледняваше до светло златисто, а въздухът ставаше прохладен и изпълнен с множество аромати. Роджър подтичваше пред нас с изплезен език, като от време на време поглеждаше през рамо дали го следваме. Разгорещени, прашни и уморени, с рамене, наболяващи приятно от издутите от сбирките торби, двамата с Теодор крачехме нататък и пеехме една песен, на която той ме беше научил. Игривата й мелодия вдъхваше сили на уморените ни нозе, докато баритонът на Теодор и моят писклив дискант весело отекваха сред мрака на дърветата:
Десета глава
Карнавално шествие от светулки
Пролетта бавно се сля с дългото, горещо, потопено в слънце лято. Пригласяха му цикадите — пронизително и развълнувано, и островът пулсираше от песента им. Царевицата в полето започна да се налива, свилената коса от кафява бе станала жълта като масло; когато обелиш увитите листа мамули и захапеш редовете бисерни зърна, сокът като мляко пръсва в устата ти. По лозите накуп висяха гроздове, пъстроцветни и топли. Маслиновите дръвчета сякаш бяха поприведени под тежестта на плодовете — гладки висулки от зелен нефрит, сред които свиреха на цитрите си оркестрите от цикади. В портокаловите горички между тъмните гладки листа проблясваха червеникавите плодове — като руменина, която залива зелената грапава кожа.
Горе на хълмовете, покрити с тъмни кипариси и пирен, танцуваха ята пеперуди — въртяха се като конфети, носени от вятъра и сегиз-тогиз кацваха на някой лист, за да снесат купчинка яйца. Различни скакалци изскачаха като навити с ключе играчки изпод краката ми и прелитаха несигурно над пирена, а крилата им светеха на слънцето. Сред миртовите храсти обикаляха богомолки — безшумно и предпазливо, леко полюшвайки тела — олицетворение на злото. Бяха длъгнести и зелени, с лица без брадичка, а чудовищно изпъкналите им очи със студен златист цвят излъчваха алчно, хищническо безумие. Свитите предни крачка с редица остри шипове отправяха кротко и жалостиво своята престорена молба към света на насекомите, но леко трепваха, ако наблизо прелетеше пеперуда.