Игра на сенки (Приказки за любовта)
- Автор: Хесе Херман
- Язык: болгарский
- Переводчик: Недялка Попова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Игра на сенки (Приказки за любовта)». Краткое содержание книги:
И сега, по време на танца, в лицето на Жълтокосата се появи промяна, която Фридрих Клайн наблюдаваше с истинско удивление. Съвсем бавно и неуловимо, както руменината се разлива по утринното небе, нейното сериозно, студено лице постепенно се озари, постепенно се сгря от усмивка. Гледаше право пред себе си и се усмихваше, като че ли събуждайки се, като че ли едва чрез танца тя, студената, бе стоплена за пълнокръвен живот. И танцьорът се усмихваше, и втората двойка се усмихваше, по лицата и на четиримата усмивките бяха чудно хубави, макар да изглеждаха някак неопределени и сходни на маски, но Терезина беше най-хубава и най-тайнствена, никой не се усмихваше така, както тя, толкова недокосната от външното, толкова разцъфтяла от своето вътрешно доволство. Той наблюдаваше това с дълбоко вълнение, то го трогна като откриването на тайнствено съкровище.
„Какви прекрасни коси има тя!“ — чу Клайн някой да казва наблизо тихо. Помисли за това че сам бе хулил тази чудна руса коса и се бе съмнявал в нейната естественост.
Тангото свърши, Клайн видя как Терезина стоя един миг до своя партньор, който още държеше с пръсти лявата й ръка на височина на рамото, видя и вълшебството, сияещо на нейното лице, бавно да изчезва. Ръкопляскаха тихо и всички сподириха с поглед двамата, когато те, с полюшващи се стъпки, се връщаха към масата си.
Новият танц, който започна след кратка пауза, беше изпълнен само от една-единствена двойка, от Терезина и нейния хубав партньор. Това беше танц на волна фантазия, малка сложна поема, почти пантомима, която всеки от танцьорите изпълняваше само за себе си и едва в няколко проблеснали върховни моменти и в галопиращо бързия заключителен акорд те играеха като двойка.
Тук се носеше Терезина, с очи, пълни с щастие, толкова погълната и искрена и сякаш с безплътни ръце и крака, така блажено следваше призивите на музиката, че в залата настана тишина и всички, увлечени, не откъсваха поглед от нея. Танцът завърши с бурен вихър, при който танцьорът и танцьорката се докосваха само с ръцете и върховете на пръстите на краката си и далеч един от друг, силно наклонени назад, се въртяха в кръг като при вакханалия.
Този танц събуждаше у всеки чувството, че двамата изпълнители, с техните жестове и стъпки, с разделянето и новото приближаване, с постоянното редуване на оттласкване и улавяне, изобразяваха усещанията за равновесие, присъщи и най-дълбоко желани от всички хора, които обаче само малцина щастливци умеят толкова просто, силно и открито да преживеят: радостта на здравия човек от себе си самия, извисяването на тази радост в любовта към другите, благочестивото разбирателство със собствената природа, доверчивото отдаване на желанията, бляновете и игрите на сърцето. Мнозина за момент изпитаха тъга и се замислиха за това, че между живота и действията им съществуваше толкова голямо разединение и противоречие, че животът им не беше танц, а само мъчително задъхване под товар, товар, с който в края на краищата те сами са се обременили.
Докато следеше танца, Фридрих Клайн виждаше през многото отминали години на своя живот като през тъмен тунел, а отвъд лежеше на слънце и вятър, зелено и сияещо, изгубеното — младостта, силните прости чувства, усещания, доверчивата готовност за щастие — и всичко това отново беше странно близо, само на една крачка, привлечено чрез вълшебство и отразено.