ФОР

Благодарен съм, че вече има нещо друго, за което да мисля, нещо различно от това как да прокарам ръка по гърба ù.

– Доколкото знам, невинаги е било така. Говоря за това да станеш един от Безстрашните.

– Какво се е променило?

– Ръководството. Човекът, който контролира обучението, също така налага и стандартите в поведението на Безстрашните. Преди шест години Макс и останалите водачи са променили методите на обучение с цел състезателното начало да се засили. – Преди шест години бойната част била по-кратка и не включвала бой с голи ръце, а послушниците носели предпазно облекло. Основната цел била да си силен и умел, да се сприятелиш с другите послушници. Дори когато аз бях послушник, положението беше по-добро от сега. Неограничени възможности за послушниците да станат членове на кастата, както и прекратяване на боя, когато единият опонент се признае за победен. – Системата стана още по-брутална, защото според тях това щяло да изпита издръжливостта на хората ни. Но това промени приоритетите на Безстрашните като цяло. Бас ловя, че няма да се досетиш кое е новото протеже на нашите лидери.

Разбира се, че се досеща веднага.

– След като ти си бил първенецът във вашата група послушници, на кое място се класира Ерик?

– На второ.

– Значи, той е бил техният резервен вариант за ръководител. А ти си бил първият им избор.

Схватлива е. Не съм сигурен дали наистина съм бил първият им избор, но определено бях по-добрият вариант от Ерик.

– Какво те кара да мислиш така?

– Начинът, по който се държа Ерик по време на вечерята първия ден. Усещаше се някаква завист, въпреки че е постигнал всичко, към което се е стремил.

Никога не съм мислил за Ерик по този начин. Да е завиждал? За какво? Никога не съм му вземал нищо, никога не съм бил сериозна заплаха за него. Той е този, който преследваше Амар и който сега преследва мен. Но тя може би е права – може би никога не съм обръщал внимание колко разочарован е бил от факта, че при цялата си упорита работа е останал втори, и то след трансфер от Аскетите. А също и че Макс предпочиташе мен за лидерското място, след като Ерик е дошъл тук именно за него.

Тя избърсва лицето си.

– Личи ли, че съм плакала?

Въпросът ми прозвучава смешно. Сълзите ù изчезнаха почти толкова внезапно, колкото и се появиха, лицето ù отново е красиво, очите – сухи, а косата – гладка. Сякаш нищо никога не се е случвало – сякаш не е прекарала три минути завладяна от ужас. По-силна е от мен.

– Хм! – Надвесвам се по-близо до нея и на шега се преструвам, че изучавам лицето ù. Само че спира да бъде шега и вече съм толкова близо, че дъхът ни се смесва.