![47-ият самурай [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/1/0/3/2/47-iyat-samuraj-bg-download.jpg)
47-ият самурай [bg]
- Автор: Хантер Стивен
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «47-ият самурай [bg]». Краткое содержание книги:
Но близо шейсет години по-късно съдбата среща техните синове. Филип Яно отчаяно търси помощта на Боб Лий Суогър, за да открие меча на своя баща, използван в паметната битка.
Боб открива оръжието и отлита за Токио. Но вместо историята да приключи тук, Яно и семейството му са зверски убити. Боб се озовава в центъра на поредица от жестоки престъпления и недоумява как един меч предизвиква толкова кръвопролития.
Защото той все още не знае, че държи в ръцете си не обикновено оръжие, а легендарен и безценен самурайски меч, за който си струва да убиваш.
За да разплете загадката, Боб Лий Суогър се впуска в света на самураите, свирепия подземен живот на якудза и неписаните правила на японската култура. И само едно е ясно — парите и властта могат да доведат мъже от различни националности до опасни крайности.
— Да — доволно установи Кондо Исами. — Още е много остър.
Нии мълчеше.
— Добре, малък Нии. Погрижи се тези боклуци да се почистят и изхвърлят. И кажи няколко добри думи за нея, когато я погребвате. Беше добър образец.
Тази практика се казваше кирисуте гомен, тоест „да срежеш и да си отидеш“. Според правило седемдесет и едно от „Кодекса на стоте правила“ от 1742 г. това бе право на всеки самурай.
17.
Ино
— Каза, че не е официален документ, а чернова — говореше Големия Ал. — Преписано е от нечии записки.
— Значи няма как да разберем дали е истина. Може да е фалшификат.
Седяха в офиса зад „Добри приятели на суши“, много посещаван ресторант собственост на Ал Ино. Ал имаше още няколко ресторанта, два комплекса с магазини, две пицарии, два фризьорски салона, три бензиностанции и две закусвални „Макдоналдс“ около Окланд, още няколко в Сан Франциско и една или две в окръг Кармел. Беше пенсиониран сержант от морската пехота, когото Боб бе намерил в главното командване на подразделението. Ино беше записан като специалист по японски език и двайсет и четири години бе служил в разузнаването, главно в Япония.
— Според него едва ли.
— Защо?
— Защото казва, че макар да не е официален документ, записките са организирани като такъв. Твърди, че е виждал много доклади от аутопсии. Единайсет години е бил детектив в отдел „Убийства“ в Осака, серж.
Този, за когото говореха, бе тъстът на един от синовете на Ино, който след пенсионирането си се беше заселил в Америка, за да бъде близо до дъщеря си. Според Ал той бил от най-опитните японски полицаи и познавал японската престъпност отвътре и отвън, отгоре и отдолу.
— Така е било в Осака. Може би в Токио правят другояче.
— Имай ми вяра за тия работи, серж. В Токио не го правят другояче.
— Ясно.
Обсъждаха документа, който Боб бе получил няколко дни по-рано с пратка на САЛ, японска компания за експресни доставки. Оказа се, че както адресът, така и името на подателя, някой си Джон Ямамото, са фалшиви.
— Изглежда…
— Това са японци, серж. Много са предпазливи. Всичко е обмислено. Старателни са, последователни и безкрайно търпеливи. Работят като кучета. Ето как се стигна дотам, да притежавам половин Окланд.
Боб погледна документа. Беше дълъг трийсет страници, изписани с вертикални върволици неразбираеми за него йероглифи, без нито един изтрит или задраскан, прекъснати само от някоя и друга груба схема с точки и стрелки, изобразяваща някое необичайно патологично явление.
— Няма ли имена?
— Не. Само научно описание на обгорените останки на петима души, намерени в префектура Токио на еди си коя дата на еди си кое място. Пет трупа, няколко забележки, няколко странни наблюдения, няколко неща, които не е могъл да си обясни.
— Не съм сигурен, че ще издържа. Навремето поръчах да направят аутопсия на баща ми, можеш ли да повярваш? И я прочетох. Не съм сигурен…
Боб замълча. Изпитваше нужда да пийне нещо. Малко саке щеше да му дойде добре. Щеше да го успокои. Ал Ино не беше трезвеник и върху един шкаф от другата страна на офиса Боб бе видял цяла редица бутилки. Всяка една от тях криеше ключа към рая.
— Е, да, картинката е доста мрачна — съгласи се Ал. — Може би да подготвя доклад и да ти го изпратя по-късно, а, серж? Да го погледнеш в по-добър момент.
— Не, трябва да го направя. Само ми кажи. Много ли е зле?
— Е, има нещо, което се обзалагам, че не си знаел. Който и да е бил възрастният мъж от жертвите, той явно е убил един от нападателите.
— Какво?
— Да, панталоните му са били наквасени с много кръв и не са изгорели, защото са били мокри. Анализът на ДНК показва, че кръвта не е от никого от семейството. Сега по-доволен ли си?
Това беше голяма изненада и Боб наистина се почувства по-добре.
„Браво на теб, Филип Яно. Държал си се до края. Защитавал си семейството си. Не си се дал лесно. Сражавал си се.“
— Изненада ли се?
— Не. Той беше самурай. Можеше да се очаква да постъпи така.
— Има добри и лоши новини — продължи Ал. — Добрата е, че убийците са проявили някакво милосърдие. Жертвите са били застреляни, преди да изгорят. Деветмилиметрови куршуми, по един или два изстрела в главата. Някой се е качил безшумно на горния етаж, минал е през стаите и ги убил с пистолет. Не е имало болка, не е имало мъчения, не е имало изнасилване.
— Само убийство — мрачно измърмори Боб.
— Младата жена е била застреляна два пъти, веднъж под брадичката, веднъж в главата. Сигурно е станала. Убиецът я е прострелял, когато се е изправяла, после е видял, че още диша, и я е довършил с друг куршум. Другите — момчетата и майката — са умрели на място.