47-ият самурай [bg]

Тази жена обаче не се движеше в компанията на заподозряната, затова какъв беше смисълът да я разпитват? Не разбираше защо й губят времето през петте свободни часа, които имаше. Вече бе изпуснала влака в 5:40, а следващият беше в 6:10.

Момичето вървеше забързано по тротоара, между редуващите се сенки и светли петна от уличните лампи. Зората наближаваше, за да прогони поредната нощ на скъпо платен грях. Тя тръгна на изток по „Ханадзоно дори“, към гарата на Шинджуку. Тракането от дървените подметки на евтините й сандали отекваше по плочите. Клубовете бяха почти празни, викачите си бяха тръгнали, моряците се прибираха към пристанището, летците — във военновъздушните бази, туристите — в огромните хотели. Това бе часът на заека.

Улицата, която носеше името на един храм на няколко пресечки по-назад, беше мрачна на слабата светлина. Момичето не харесваше тази част от маршрута си; загледа се към по-ярко осветеното кръстовище на следващата главна улица.

Изведнъж видя… какво? Нещо размазано, движение, едва уловимо. Чу шумолене, като от поместване, изтракване, някакъв странен шум, необичаен за това време на нощта.

Тя се обърна, погледна назад към върволицата от безброй вертикални неонови надписи, ярко осветени отвътре, светещи до безкрая. Няколко дъждовни капки се размазаха върху очилата й. Тя се загърна по-плътно с евтиния шлифер, безполезен в този студ. Може би се заблуждаваше, но имаше чувството, че някой я дебне на няколко крачки напред. Не беше сигурна, но отговорността й бе огромна и не можеше да си позволи да я ограбят или пребият. Затова бързо тръгна назад по „Ханадзоно дори“, надявайки се да стигне до една по-голяма улица, където все още имаше хора — „Ясукуни дори“.

Дали наблизо имаше полиция? Обикновено отбягваше полицейските коли, мразеше намръщените униформени младежи, която я гледаха, сякаш беше някоя тъпа овца, но сега повече от всичко на света искаше да види червени сигнални светлини. Не, нищо. Недалеч се виждаха неравните силуети на сградите в Източен Шинджуку, изпъстрени с ярко осветени петна, обещаващи настъпване на нов световен ред или нещо подобно.

Животът й беше боклук и винаги щеше да си остане такъв. Тя работеше почти за никакви пари под строг контрол, по цяла нощ лъскаше членове, духаше или правеше анален секс. Беше изгълтала толкова японска сперма, че в нея можеше да плават кораби. В добри месеци успяваше да спести по няколко хиляди йени и ги изпращаше в Корея на родителите и деветте си братя и сестри, които разчитаха само на нея. Подозираше, че родният й баща я е продал на японеца, но чувството й за преданост към семейството бе много силно, конфуцианска убеденост, която й помагаше да види някаква добродетелност във всички извратени неща, които правеше. Това означаваше, че в следващия живот ще се прероди като нещо по-висше, по-добро, с по-леко съществувание.

Обърна и отново огледа улицата. Видя двама мъже. Криеха се в сенките, движеха се бързо, следваха я по петите, но когато тя спря поглед върху тях, застинаха неподвижно и почти се сляха с мрака. Тя се взря в сенките, но бързо изгуби очертанията им. Наистина ли бяха там? Дали не халюцинираше?