Часовникът на Пандора
- Автор: Нанс Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Андрей Андреев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Часовникът на Пандора». Краткое содержание книги:
— Кога искат да свалим трупа? — попита Роб.
— Сигурно след около час, сър, за да могат да се подготвят. Ще ви уведомим своевременно.
Появата на високия снажен капитан предизвика внезапно оживление в главния салон. Пътниците наскачаха и го наобиколиха, отрупвайки го с въпроси, докато той се опитваше да се добере до задната част на самолета.
— Капитане, щом не ни искат в Ню Йорк, защо не кацнем в някой друг щат?
— В момента уреждаме този въпрос.
— Капитане, преди да тръгнем, нашето семейство се ваксинира против грип. Няма ли да ни освободят от карантината?
— Там е работата, че още никой не е потвърдил, че наистина става дума за грип. Дори и да е грип, може да е някоя нова разновидност, срещу която вашата ваксина не действа.
— Капитане, дъщеря ми е само на осем годинки и е ужасно изплашена. Бихте ли поговорили с нея, за да я успокоите?
— Разбира се.
— Капитане, вие всъщност не ни казахте истината, нали?
Холанд спря и погледна жената, задала последния въпрос. Беше прехвърлила седемдесет. Очите й го наблюдаваха строго и изпитателно през старомодни очила половинки. Имаше вид на гневна даскалица или на войнствена библиотекарка.
— Госпожо, казах ви всичко, което знам.
— Това не е грип, а някакво проклятие, някаква зла прокоба. Ако починалият е бил заразоносител, ние всички ще измрем, нали така, капитане? А вие ни заблуждавате, разправяте ни врели-некипели, за да ни успокоите.
— Не е вярно, госпожо, аз…
— Вярно е. По гласа ви и по очите ви разбрах, че ни лъжете, млади човече. Наричам ви така, защото сте много по-млад от мен.
— Благодаря ви — усмихна се той.
— Далеч съм от мисълта да ви правя комплименти, капитане, просто констатирам факти. Всички тук сме обречени, нали?
Няколко души се бяха скупчили около тях и внимателно следяха разговора им. Старицата не отместваше настоятелния си поглед от лицето му.
— Госпожо, приличам ли ви на човек, изпаднал в паника? — попита Холанд. — Та нали, ако предположенията ви са верни, аз също съм обречен, а пък не горя от желание да… да посрещна…
— Смъртта — довърши тя. — Смъртта е думата, която ви е страх да произнесете, капитане. Независимо от възрастта си и аз още не съм готова да я посрещна. Наистина не приличате на човек, изпаднал в паника, но аз все пак не ви вярвам. Знаете ли защо?
— Не, госпожо — въздъхна Холанд. — Защо?
— Защото оставихте тъй наречените „власти“ да се разпореждат с нас както си искат.
— Госпожо, самолетът не е моя лична собственост. Аз съм просто служител на една голяма компания, а всички ние пък сме граждани на една огромна страна, която си има своите правила и закони.
— И безмилостни чиновници, които пет пари не дават за нас. За тях ние сме един досаден проблем и нищо повече. Вие не мислите за себе си, капитане, ето защо ви нямам доверие.
Тя се обърна и тръгна по пътеката, без да дочака отговора му.
В самолета имаше повече деца, отколкото Холанд очакваше. Вдясно седеше семейство с три малчугана, най-големия на седем-осем годинки. Зад тях млада майка кърмеше бебе под любещия поглед на съпруга си, който имаше вид на юноша, макар че сигурно беше прехвърлил двайсетте. Още по-назад се бе настанила група младежи, вероятно гимназисти от горните класове или студенти, облечени в тениски и пуловери с една и съща емблема, а някои нахлупили и бейзболни шапки. Явно бяха на организирано пътешествие. Холанд си представи разтревожените им родители, които не смеят да се откъснат от телевизорите в очакване на вест за синовете и дъщерите си, и сърцето му затуптя по-силно. Гледаше неспокойните лица на пътниците и се опитваше да им се усмихва. Чувстваше се като смотан дилетант, принуден да играе ролята на мъдър пълководец. В края на краищата той беше пилот и занаятът му бе да се справя със самолети, а не с хора.
Възрастен мъж, прегърбен от тежестта на годините, но с ясен и интелигентен поглед, пристъпи към него.
— Капитане, аз съм Хоумър Кнутсен, бивш пилот от „Пан Ам“. Имам трийсет и четири години стаж, бил съм командир и на „Боинг 747“.
Холанд се здрависа и усети старческия тремор в учудващо едрата му длан.
— Много добре направихте, че слязохте при нас — продължи Кнутсен. — Исках само да ви кажа да не се отчайвате. И аз съм попадал в наглед безизходни ситуации, но в крайна сметка нещата някак се оправят.