Боен клуб [bg]

За Марла аз съм измамник. От втората вечер, когато я видях, не мога да спя. И все пак аз бях първият измамник — освен може би ако всички тези хора не се преструваха, че имат увреждания, кашлица и тумори, дори и Големия Боб, грамадата. Буцата.

Само му вижте прическата.

Марла пуши и извърта очи.

Точно в този момент лъжата на Марла отразява моята и аз виждам само лъжи. В центъра на цялата тяхна истина. Всички се прегръщат и рискуват да споделят най-големия си страх — че смъртта се приближава стремглаво и дулото на пистолет е завряно в гърлото им. Е, Марла пуши и върти очи, а аз — аз съм затрупан под хълцащ килим и изведнъж смъртта и умирането стават нещо също толкова незначително, колкото и пластмасовите цветя във видеоклиповете.

— Боб — казвам. — Ще ме смачкаш. — Опитвам се да шептя, после преставам. — Боб. — Опитвам се да говоря тихо, после крясвам: — Боб, трябва да отида до кенефа!

Над мивката в тоалетната виси огледало. Ако продължава така, ще видя Марла Сингър в „Над и отвъд“, групата за паразитни мозъчни дисфункции. Марла ще дойде. Разбира се, Марла ще дойде, и ето какво ще направя — ще седна до нея. А след представянето и направляваната медитация, седемте порти на двореца и кълбото от бяла лековита светлина, след като отворим чакрите си, дойде ли време за прегръдки, ще сграбча малката кучка.

Щом ръцете й се свият към тялото, а устните ми допрат ухото й, ще прошепна:

— Марла, менте такова, измитай се оттук. Това е единственото истинско нещо в живота ми и ти го съсипваш.

Голямата туристка.

Следващия път, когато се срещнем, ще й кажа: „Марла, не мога да спя, когато си тук. Имам нужда от сън. Махай се“.