Боен клуб [bg]

Не, иска всичко. Ракът, паразитите. Очите на Марла се присвиват. Не била мечтала дори, че ще се чувства така изумително. Чувствала се истински жива. Кожата й се изчиствала. Откак се е родила, не била виждала мъртвец. Не усещала живота истински, защото нямала на какво да го противопостави. Ах, но сега имало умиране, смърт, загуба, скръб. Ридания и тръпки, ужас и разкаяние. Сега, когато знае къде отиваме всички, Марла изживява всеки миг от живота си.

Не, нямало да напусне нито една група.

— Няма да се върна към предишното си усещане за живота — казва Марла. — Работех в погребално бюро единствено за да се чувствам добре само защото дишам. И без това не можех да си намеря работа по специалността.

Върни се в погребалното бюро тогава, казвам.

— Погребенията са нищо в сравнение с това — казва Марла. — Погребенията са просто абстрактна церемония. Тук изживяваш смъртта истински.

Двойките около нас бършат сълзи, подсмърчат, тупат се по гърба и се разделят.

Не можем да идваме и двамата, казвам.

— Тогава не идвай.

Имам нужда от това.

— Тогава ходи по погребения.

Всички останали са се пуснали и се хващат за ръце за заключителната молитва. Пускам Марла.

— От колко време идваш тук?

Заключителната молитва.

От две години.

Един мъж в молитвения кръг ме хваща за ръка. Друг хваща ръката на Марла.

Когато тия молитви почнат, обикновено издишам. О, благослови ни. О, благослови ни в нашия гняв и страх.

— Две години? — Марла накланя глава, за да го прошепне.

О, благослови ни и ни подкрепи.

Всеки, който може да ме е забелязал за тези две години, или е умрял, или е оздравял и не се е върнал повече. Помогни ни и пак ни помогни.

— Добре — казва Марла. — Добре де, можеш да вземеш рака на тестисите.

Големия Боб, огромният дръвник, който ме залива със сълзи. Благодаря.

Отведи ни до нашата съдба. Дай ни покой.

— За нищо.

Ето как се запознах с Марла.