Затворена котка [bg]

5

Сянката излизаше от летаргията си. Не спеше. За нея не съществуваха състояния като будуване и сън.

„Коя съм?“, се питаше. Нима съм нечий кошмар? Частица от мисъл? Или може би нероден стих, който броди из лабиринтите на нечий ум в очакване на вдъхновяваща искра, за да бъде роден?

Не беше органично създание, природата й бе толкова ефимерна, че никоя биологична цялост не би я разпознала като такава. Съществуването й протичаше в две посоки: активна и летаргична. Диастола и систола3, сякаш вселената диша. За нея денят и нощта нямаха стойност.

Как да разбера дали всичко, което чувам, виждам и докосвам, е част от действителността?

Говореше в преносен смисъл. Сянката не виждаше, не чуваше, нито докосваше нещо… поне не в пряк смисъл. Можеше да разпознава миризми, форми, цветове; но начинът, по който ги възприемаше, беше различен.

Може би адът съществува и аз съм в него. Но една и съща мисъл я спохождаше всеки път, когато излизаше от летаргията си. Чувствам се много странно.

Не беше мъка — това бе твърде човешка емоция, — а просто объркване. Сянката се движеше в област на мъглява и спокойна сияйност, подобна на утроба. Носеше се в онова неопределено измерение, близо до една вселена, обитавана от безброй създания в милиони различни светове; но се чувстваше привързана само към един от тези светове. Беше живяла там и някой ден щеше да се върне.

Животът беше болезнен и очарователен, ужасен и привлекателен, тя и жадуваше и се боеше да се върне. Страхуваше се най-много от момента на раждането: тази мъгла, в която всички забравят онова състояние на нирвана; този коридор, по който отново трябва да преминат, в посока към тъмнината, сякаш плавайки по тинестата Лета4. Защото според легендите Реката на забравата тече в обратната посока. Раждането означаваше забрава на предишните познания. Трябваше да започне отначало. И обратно, при пътуването към онова сияйно място, което бе Смъртта, всичко беше по-ясно… дори спомените.