Затворена котка [bg]

Затвори бутилката и за миг изпита угризение на съвестта. „Ако баба разбере за какво ползвам виното й за готвене, ще ме убие“, каза си тя. И наистина възрастната жена го къташе като вълшебен еликсир, защото с това вино овкусяваше парченцето пилешко, което й се полагаше всеки месец. Мелиса си обеща, че ще й го върне с лихвите, дори да се наложи да го купи безбожно скъпо на черния пазар.

Постави предметите, които щяха да й помогнат за упражнението по визуализация, във вътрешността на кръга, оформен от свещите. След това го обиколи с камъка в ръка, призовавайки помощта на духовете на стихиите.

Никога не беше опитвала нещо подобно. Знаеше, че не е препоръчително да се извършва без подходящ контрол, и нямаше представа какво щеше да се случи. Самата Сибила я беше предупредила, че в кръг, очертан без необходимия опит или знание, може се очаква всичко, но тя нямаше търпение. Изнамери една книга за келтска магия с няколко липсващи страници, разучава я цяла седмица и запълни пропуските с въображението си.

Затвори очи и се опита да потопи мислите си в камъка. През зрителното й поле пробягаха разноцветни отблясъци, но тя не реагира. Ограничи се да ги наблюдава, докато отново се спусна мрак и остана сама — дишаше, дишаше, дишаше… Чу кънтящ звук. Реши, че позволява на външни стимули да я разсейват, и се опита да се вглъби в дълбочината на минерала. Световъртежът й се усили. Чу глас, няколко гласа, океан от шепот, който настояваше за вниманието й. Помисли си, че ще припадне. Отвори очите си, които стискаше до този момент, и видя мъглата.

Гъста мъгла покриваше всичко. Босите й крака не стъпваха върху каменните плочи на дома й, а върху кал и треви. Опита се да познае мястото, но не успя. Някой вървеше редом с нея, крачеше напред по калния път; човек, който я водеше към мястото на важна среща.

„Въобразявам си. Сигурно е заради слънцето, което грее в очите ми.“

Но не грееше слънце. Там започваше да ръми. Опита се да види лицето на човека, който вървеше до нея, и — като в някой кошмар — не успя да помръдне главата си. Наблизо крачеше още някой — с кожен плащ, измокрен от дъжда и потъмнял от студа. Дали беше мъж или жена? Направи опит да види чертите му и фигурата изчезна.

Пред Мелиса отново бяха познатите мебели, рафтът с книгите и колекцията й от бухали и малки сови. Беше излязла от транса… поне отчасти. В полуздрача на стаята се движеше сянка. Видя я да се носи над леглото й, да се насочва към една лавица, отрупана със свещи, после да се плъзга по назъбената планина от листа върху бюрото й.

Аметистът се изтърколи от ръката й до ръба на кръга и сянката изведнъж се стопи. Няколко секунди наблюдава с учудване спалнята, сякаш искаше да подреди мислите си и да се увери, че е сама.

„Снощи сънувах нещо — си спомни тя. — В съня също имаше сянка и беше на човек, когото познавам.“

Прибра камъка и остана неподвижна, уверена, че с малко усилие може да разбере къде се намира мъгливата земя от видението й. Половин час по-късно все още не знаеше това, но беше убедена, че я е виждала и преди.