Затворена котка [bg]

Сега плаваше в езеро от етер, чиито течения си играеха с нея, както си искат, и после, уморени от безсмисленото си забавление, я изблъскаха до дъното на един кладенец. Почувства се като Алиса, която падаше през хралупата в дървото, но — също като нея — не се уплаши. Спускането беше меко и й вдъхваше само любопитство, въпреки че не по тази причина престана да стиска клепачи. Разбра, че се е спряла, когато стъпи върху мека земя. Чу шума на вятъра; свежият въздух накара кожата й да настръхне. Опита се да отвори очи и не успя. Понечи да извика, но гърлото й отказа да се подчини.

Дали това е смъртта?

Сред клоните, брулени от бриза, трептяха звуците на арфа. Беше древна музика — като романс от забравен свят. Мелиса отвори очи. Блясъкът на факел се помръдна по стените на пещерата, нестабилен, докато приближаваше в ръцете на мъж, облечен с дълга дреха. До тях имаше още някого: един силует. Виждаше ръцете му, но не и лицето. Изминаха няколко секунди, преди мъжката фигура да спре. Когато вдигна факела, Мелиса видя чертите на лицето му и почувства, че кръвта й се смразява: обичаше това лице, както никога не беше обожавала никого другиго… а нямаше никаква представа кой може да бъде.

Обичах те, преди да се родя, помисли си объркана. Ще те обичам, след като умра.

Тогава забеляза, че мъжът носи дългата си коса спусната върху раменете. На челото му блестеше лунен сърп, прикрепен от обръч около главата. В другата си ръка държеше предмет, който Мелиса не успя да различи. Изведнъж разбра защо се намираше там. Щеше да бъде посветена. Мъжът остави факела в една кухина в стената и положи предмета на земята, докато фигурата в сянка произнасяше молитва, към която се включи и той. Мелиса се присъедини към двамата, произнасяйки фрази на някакъв чужд език, който обаче разбираше.

Мигом след това почувства как я връхлита странна сънливост. Обстановката започна изчезва, сякаш светът беше погълнат от вихрушка на времето. Извика и собственият й глас й се стори като нечленоразделен звук на стадно животно, което изведнъж е загубило контакт с групата си. Понечи да тича, да се втурне, да полети към пропастта, но едни силни ръце, които се появиха от нищото, я задържаха. Тресеше се с все сила, глуха и сляпа за онова, което я заобикаляше. Стори й се, че невидима субстанция се откъсва от душата й. Обзе я паника, когато предположи какво беше на път да се случи: щеше да напусне тялото си.

„Това е невъзможно — помисли си тя, много объркана. — Аз съм собственото си тяло.“

Но разумът не успяваше да отрече онова, което сетивата й потвърждаваха. Преживя миг на свирепа радост, на зловещо опиянение. Остави се на порива на онази еуфория, която стигаше до молекулярно ниво. Получи се взрив. Експлозията увеличи обема си. Пожела да литне натам, защото усети, че това, което най-силно обича във вселената, се намира в онова необикновено сияние.