Приказка за цар Салтан, за сина му, славния и мощен юнак Гвидон Салтанович, и за хубавицата царкиня — лебед

Князът край морето ходи, с поглед по морето броди, гледа — по вълните там иде лебедът насам. „Що си, княже мой юначен, днес така умислен, мрачен, мълчалив, опечален?“ Княз Гвидон му отговаря: „Мъка тежка ме изгаря: всеки си е задомен, ходя само аз ерген.“ „А коя избрал си?“ Князът казва: „Чувам да приказват за царкиня — красота — хубавица на света. Денем — слънчице прекрасно, нощем — месечинка ясна, месец в къдрите блести, на чело звезда пламти, А пристъпва горда, права — сякаш се паун задава; заговори — слушаш ти, сякаш ручейче шурти. Само истина ли казват?“ Чака неспокоен князът. Гледа — лебедът мълчи, пак загледа го в очи: „Знам я чудната девица, но не е туй ръкавица — на ръка я подържиш, хрумне ти — и я свалиш. Та преди да се венчаваш, после да не съжаляваш, обмисли добре това: тя не е за ден, за два.“ — Князът се кълне, че нему за женитба му е време, че за всичко е мислИл и премислил, и решил, че царкинята да види, той готов е да отиде сам пеша до край светът по опасен, труден път. Лебедът въздъхна, рече: „Но защо така далече? Тя е тук във тоя час: че царкинята съм аз.“ Плесна лебедът с крилата и политна над водата, над брега се извиши, в храсталака се сниши, тръсна се и се разгърна, на царкиня се превърна. Месец в къдрите блести, на чело звезда пламти, запристъпва — горда, права, сякаш се паун задава, заговори — слушаш ти, сякаш ручейче шурти. Князът я прегръща нежно, тръгват те и я завежда там — при майка си — Гвидон, в своя хубав, славен дом. Коленичи той пред нея, рече: „Майко мила, ей я — тя ще бъде отсега мен жена, на теб снаха. Молим те за одобрение, дай ни свойто разрешение, своя майчин благослов — да живеем в мир, любов.“ Тя с икона чудотворна над главите им покорни сълзи лее и реди: „Господ да ви награди!“ Много-много не чакаха, а набързо се венчаха; в мир живеят, чакат те да им се роди дете.