Приказка за цар Салтан, за сина му, славния и мощен юнак Гвидон Салтанович, и за хубавицата царкиня — лебед
- Автор: Пушкин Александр Сергеевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Харманджиев
- Жанр: Детские стихи
Электронная книга - «Приказка за цар Салтан, за сина му, славния и мощен юнак Гвидон Салтанович, и за хубавицата царкиня — лебед». Краткое содержание книги:
Приказка за цар Салтан, за сина му, славния и мощен юнак Гвидон Салтанович, и за хубавицата царкиня — лебед
Перейти на страницу:
Князът край морето ходи,
с поглед по морето броди;
гледа по вълните — там
плува лебедът насам.
„Що си, княже мой юначен,
днес така умислен, мрачен,
мълчалив, опечален:?“ —
пита той, а натъжен
княз Гвидон му отговаря:
„Мъка тежка ме изгаря,
чудо имало и аз
искам да е то у нас.“
„А какво е това чудо?“
„Люшне се морето лудо,
забушува, закипи
и брега си потопи,
пък отлее се и в мрака
тридесет и три юнака,
прави на брега стоят,
в брони като жар горят,
всички — хубавци отбрани,
млади, снажни, великани,
все еднакви, все отбор,
главатар им — Черномор.“
„Туй ли те смущава? — каза
кротко лебедът на княза. —
Не тъгувай, зная аз —
и това е в мойта власт.
Тези воини подводни
все са мои братя родни.
Не тъжи, а замини,
братята ми посрещни!“
Князът, утешен, закрачи,
в кулата си той се качи,
гледа — ураган заля
в миг брега и се отля,
и остави там във мрака
тридесет и три юнака —
ето, по брега вървят,
в брони като жар горят,
крачат те по двама смело,
главатарят — с къдри бели
води ги по двама в строй,
към града ги води той.
Спуска се Гвидон да среща
гостите, нахлу насреща
и града като на сбор;
заговори Черномор:
„Лебедът ни прати, княже,
и поръча да ти кажа,
че ще пазим твоя град
славен, хубав и богат.
И от днес на будна смяна
всяка нощ от океана
ще излизаме сами
край високите стени.
С тебе скоро ще се видим,
а сега ще си отидем,
вън не дишаме добре.“
И се скриха вдън-море.
Вятър по море лудува,
корабче платна надува
в сини морски ширини,
пори гривести вълни,
покрай остров с бряг неравен,
покрай град голям и славен:
и топове в залп гърмят,
искат кораба да спрат
с чуждите далечни гости —
кани ги Гвидон на гости;
той гощава ги добре,
пита ги — да разбере —
как и със какво търгуват
и в каква посока плуват.
Отговарят: „В своя път
ний кръстосахме светът
и продавахме стомана,
злато и сребро ковано;
а ни чака дълъг път —
ще отплуваме отвъд,
покрай острова Буяна,
в царството на цар Салтана.“
Князът казва: „Господа,
на добър път, без беда
вий морето прекосете
и до цар Салтан стигнете;
отнесете му поклон
и от мене — княз Гвидон“.
Сбогом гостите си взеха
и отново път поеха.
Лебедът намери пак
княза на самия бряг.
Моли князът — в далнината
нещо тегли му душата …
Плесна лебедът с крила,
с капки княз Гвидон обля.
Князът много намали се,
във оса преобрази се,
кораба в безкрайността
той догони, прилетя,
тихо спусна се, изви се,
в малка пукнатина скри се.
Вятър весело плющи,
кораб весело лети
покрай острова Буяна,
към града на цар Салтана.
Ей, желаната страна
в синята далечина.
Ето слизат всички гости —
кани ги Салтан на гости;
и със тях в двореца пак
влезе нашият юнак.
Гледа — цял сияе в злато
цар Салтан, седи в палата
на престол, с венец и — взрян —
мисли, тъжно замечтан.
А сестрите завистливи
с Бабариха, мълчаливи,
до престола му седят
и слухтят, и зорко бдят.
Царят гостите тогава
със богат обяд гощава,
пита дълго ли са те
плували и докъде,
как е там — добре ли, зле ли,
и що чудно са видели?
Отговарят: „В своя път
ний кръстосахме светът;
там добре е, дето бяхме,
чудно чудо ний видяхме.
Има остров непознат,
в тоя остров има град,
всяка нощ там става чудо:
люшне се морето лудо,
забушува, закипи
и брега си потопи,
пък отлее се — и в мрака
тридесет и три юнака
прави на брега стоят,
в брони като жар горят;
всички — хубавци отбрани,
млади, снажни, великани,
все еднакви, вое отбор,
главатар им — Черномор.
Из морето ги извежда
и по двама ги повежда;
покрай острова вървят,
цяла нощ те зорко бдят;
няма стража по-надеждна,
по-безстрашна, по-прилежна,
Там живее княз Гвидон,
той изпраща ти поклон.“
„Само да съм жив, ще ида
гост на княз Гвидон, ще видя
тоя чуден остров сам“ —
казва удивен Салтан.
А сестрите се стаиха —
нито гък, но Бабариха,
поусмихната едва,
казва: „Зная го това —
хора из море след буря
идат, в острова дежурят,
що за чудо? Но поне
вярно ли е, или не?
Друго чудо се разправя
носи се мълва такава:
за царкиня — красота —
хубавица на света.
Денем — слънчице прекрасно,
нощем — месечинка ясна,
месец в къдрите блести,
на чело звезда пламти.
А пристъпва горда, права,
сякаш се паун задава.
Заговори — слушаш ти,
сякаш ручейче шурти.
Туй е чудо най-голямо,
във света подобно няма.“
Умно гостите мълчат,
спор да водят те не щат.
Слуша и се чуди царя,
а Гвидон от яд изгаря,
жали бабата сега
и направи той така:
разбръмча се, кръг направи
около носа й, здраво
жилна я в носа голям
и мехур изскочи там.
И се вдигна пак тревога:
„Помогнете, ай, за Бога!
Дръж, лови, души, тъпчи! …“
А над тях бръмчи, бръмчи …
през прозорчето осата
бръмна към далечината
и през морския безкрай
отлетя във своя край.
Перейти на страницу: