Малък свят (Академичен романс)
- Автор: Лодж Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Рени Стоянова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малък свят (Академичен романс)». Краткое содержание книги:
„Малък свят“ е втората книга от трилогия, носеща същото име. На пръв поглед представлява забавна комедия за нравите в академичните среди, но всъщност е много повече от това. Този роман — иначе напълно съвременен (публикуван 1984 г.) — е написан в класическата традиция на средновековния рицарски роман. Богатата ерудиция на автора му позволява да вплете в произведението си множество алюзии към други литературни произведения и жанрове, не винаги лесно разбираеми за българския читател, като например класически английски поеми („Кентърбърийски разкази“ от Джефри Чосър, „Кралицата на феите“ от Спенсър, „Безплодна земя“ от Т. С. Елиът), елементи от готическия роман (в образа на „злодея“ Зигфрид фон Турпиц), безброй съвпадения и недоразумения като в т. нар. комедия на нравите (популярен театрален жанр в Англия през 17-ти век), образи от света на западно-европейските приказки („вещицата“ Фулвия Моргана) и др. За пълното му възприемане наистина е необходимо известно познаване на британската културна история и литературно наследство. Но романът разглежда и множество общочовешки проблеми — любов и изневяра, успех и провал, приятелство и предателство, политика и религия, конфликт на поколенията и т. н.
Пърс се обърна към него свирепо:
— Бомбички? Бомбички? Защо за Бога ги наричаш така?
Демпси отстъпи леко назад:
— Кротко де. Как да ги нарека тогава?
— Аз бих ги назовал… аз бих ги назовал… два купола от храма на нейното тяло — каза Пърс.
— Боже, ти наистина си поет! Виж сега, извини ме, но мисля да грабна още едно шери, докато има време — и Демпси си запробива път с рамене към най-близката сервитьорка, като остави Пърс сам.
Но не и самотен. Като по чудо, момичето се бе материализирало досами лакътя му.
— Здравейте, как се казвате? — попита тя, взирайки се в табелката му. — Не мога да разчитам тези мънички табелки без очила. — Гласът й беше силен, но мелодичен, с лек американски акцент и следа от нещо, което той не можеше да определи.
— Пърс (Persse) Макгаригъл — от Лимерик — каза той с готовност.
— Пърс (Perce)? Това галено от Пърсивал (Percival) ли е?
— Би могло да бъде — каза Пърс, — ако така ви харесва.
Момичето се засмя, откривайки съвършено равни и съвършено бели зъби.
— Какво искате да кажете ако ми харесва?
— Това е графичен вариант — Той го изговори буква по буква.
— О, като във „Финегън Уейк“! Баладата за Пърс О’Рейли.
— Точно така. Persse, Pearce, Pierce — няма да се изненадам, ако те всичките са производни от Percival. Пърсивал, per se3, както би казал Джойс — добави той и бе възнаграден с още една заслепяваща усмивка.
— А какво е Макгаригъл?
— Това е старо ирландско име и означава „син на най-храбрия“.
— Сигурно не е лесно да носите толкова задължаващо име.
— Старая се с всички сили — каза Пърс. — а вашето собствено име…? — Той наклони глава към великолепната й пазва, напълно разбирайки защо професор Суолоу едва не бе забил нос в нея, докато се опитваше да прочете табелката, забодена там; защото името не бе изпринтено с надебелени букви като на другите, а изписано с миниатюрен полуръкописен шрифт. „А. Л. Пабст“, скромно гласеше то. Липсваше означение от кой университет е.
— Анджелика — обади се тя.
— Анджелика! — Пърс като че ли издиша, а не просто произнесе сричките. — Това е прекрасно име!
— Пабст обаче леко разочарова, не мислите ли? Не е от същата класа като „сина на най-храбрия“.
— Това не е е ли немско име?
— Може би първоначално е било, но татко е холандец.
— Вие не приличате нито на германка, нито на холандка.
— Така ли? — тя се засмя. — На какво приличам тогава?
— На ирландка. Напомняте ми жените от Северозападна Ирландия, техните прабаби се изпоженили за моряци от Испанската армада, която се разбила на брега на Мунстер в голямата буря през 1588. Те имат точно такава външност.
— Каква романтична идея! Може и да е вярно. Нямам си понятие откъде идвам поначало.
— Как така?
— Аз съм осиновена.
— Какво стои зад „Л“?
— Много глупаво име. Не ме карайте да го казвам.
— Тогава защо го използвате като инициал?
— Ако използваш инициали в академичните среди, смятат те за мъж и те вземат на сериозно.
— Никой не може да ви сбърка с мъж, Анджелика — искрено каза Пърс.
— Имам предвид кореспонденцията. Или публикациите.
— Имате ли много публикации?
— Не, не много. Е, всъщност, нищо още, засега. Работя над докторската си степен. Вие не казахте ли, че преподавате в Лимерик? Голяма ли е катедрата ви?
— Не е много голяма — каза Пърс. — Всъщност, само трима сме. Това по принцип е земеделски колеж. Съвсем отскоро предлагаме хуманитарни дисциплини. Да не искате да кажете, че не знаете кои са истинските ви родители?
— Не, въобще не знам. Била съм намерена.
— И къде са ви намерили, ако въпросът ми не звучи неуместно?
— Наистина, малко интимен е, като се има предвид, че току-що сме се запознали — каза Анджелика. — Но нищо. Намерили са ме в тоалетната на самолет Стратокрузер KLM, летящ между Ню Йорк и Амстердам. Била съм на шест седмици. Никой не знае как съм се озовала там.
— Г-н Пабст ли ви е намерил?
— Не, татко бил служител в KLM по това време. Те с мама ме осиновили, защото си нямали собствени деца. Наистина ли имате само трима души преподаватели във вашата катедра?
— Да. Професор Макгриди — по староанглийски. Д-р Куинлън — средноанглийски. Аз съм по съвременен английски език.
— Какво? Всичко това? От Шекспир до…?
— Т. С. Елиът. Защитих магистърска степен върху влиянието на Шекспир върху Т. С. Елиът.
— Сигурно се преуморявате до смърт.
— Вижте, истината е, че нямаме много студенти. Малко хора знаят, че въобще съществуваме. Професор Макгриди е привърженик на малкия брой студенти… А вие, Анджелика, къде преподавате?
— Аз нямам подходяща работа в момента — Ангелика изгуби усмивката си и се заоглежда наоколо леко отнесено като че в търсене на назначение, така че Пърс изпусна най-важната дума в следващото й изречение.
3
per se (лат.) — сам по себе си (б. пр.)