Пророчество
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Гергана Николова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пророчество». Краткое содержание книги:
Пророчеството му гласи, че в живота на неговия внук ще има пет ужасни дни — пет дати, изпълнени със страховити събития, за които Джими трябва да се подготви.
Според Руди последните слова на стареца са само несвързано бръщолевене на умиращ. Ала когато разбира, че Джоузеф е предрекъл с точност до секунди не само часа, в който ще се роди внукът му, но и физическия дефект на бебето, предсказанието смразява кръвта му.
Какви кошмарни събития очакват Джими Ток? Какви предизвикателства трябва да преодолее?
С всяка следваща стъпка той все повече се приближава към зловещата си участ. Защото истината за това кой е самият той и какво ще му се случи през петте фатални дни, надминава всички очаквания…
Червени и черни букви, върху които се тълпяха слонове и лъвове, красяха пропуска. Обратната страна беше бяла. Разгъната, беше шест на дванайсет сантиметра, точно колкото една индекс карта в каталог.
Докато силният дъжд удряше близкия прозорец, наподобявайки звука от тичащи крака, Джоузеф отново се вкопчи в леглото, сякаш се страхуваше да не отлети нагоре и да изчезне.
— 1994. Петнайсети септември. Четвъртък. Пиши!
Седнал до леглото, Руди пишеше с прецизния почерк, който използваше при съчиняването на рецепти: 15 септ. 1994, четв.
С очи огромни и диви като на заек в плен на койот, Джоузеф се беше втренчил в една точка високо на стената срещу леглото му. Сякаш там виждаше нещо повече от стена, нещо отвъд стената. Бъдещето може би.
— Предупреди го! — каза умиращият мъж. — За Бога, предупреди го!
Озадачен, Руди попита:
— Да предупредя кого?
— Джими. Сина ти. Моя внук.
— Той още не се е родил.
— На крачка е. Две минути. Предупреди го. 1998. 19 януари. Понеделник.
Смразен от призрачното излъчване на баща си, Руди държеше химикалката и не помръдваше.
— НАПИШИ ГО! — изръмжа Джоузеф. Устните му така се изкривиха, че сухата му и напукана долна устна се цепна. Алена струйка бавно се спусна по брадичката му.
— 1998 — промърмори Руди, докато записваше.
— Деветнайсети януари — повтори Джоузеф прегракнал. Пресъхналото му гърло съвсем се беше измъчило от силния вик. — Понеделник. Фатален ден.
— Защо?
— Фатален, фатален!
— Защо ще бъде фатален? — настояваше синът.
— 2002. Двайсет и трети декември. Пак понеделник.
Руди написа набързо и третата дата и каза:
— Татко, това е странно. Не разбирам.
Джоузеф все още се държеше здраво за стоманените перила. Неочаквано ги разтърси с ярост, с такава свръхестествена сила, че почти ги отчупи от леглото, произвеждайки тракане, което е необичайно за нормална болнична стая, а в замрялото спешно отделение си беше направо експлозия.
В първия момент наблюдаващата сестра се спусна напред, вероятно с намерението да успокои пациента, но поразяващото съчетание на лудост и страх, изкривяващо мъртвешкото му лице, я разколеба. Гръмовни тласъци отекнаха със сила, изтърсваща прахта от акустичните тавански плочки. Сестрата се отдръпна, като че ли самият Джоузеф беше предизвикал този взрив.
— НАПИШИ ГО! — настоя той.
— Написах, написах — увери го Руди. — 23 декември, 2002, пак понеделник.
— 2003 — нетърпеливо продължи Джоузеф. — 26 ноември. Сряда. Ден преди Деня на благодарността.
След като записа четвъртата дата на гърба на пропуска и баща му спря да тресе перилата, Руди вдигна очи и видя нова емоция в очите на баща си. Нямаше ги яростта и страхът. Бликнаха сълзи и Джоузеф каза:
— Горкият Джими, горкият Руди!
— Татко?
— Горкият, горкият Руди. Горкият Джими. Къде е Руди?
— Аз съм Руди, татко. Тук съм.
Болният примигна и избърса сълзите си като сграбчен от друга емоция, този път трудна за определяне. Някои биха го нарекли удивление. Според други ще е изненада, която само бебе може да изрази, когато прави поредното си откритие.
След миг Руди установи, че това е състояние, много по-неясно от удивлението. Това беше благоговение, категоричното отстъпление на разума пред нещо велико и непреодолимо.
В очите на баща му проблесна изумление. Наслада и страх се бореха за надмощие по лицето му. Все по-стържещият глас на Джоузеф утихна до шепот:
— 2005. — Погледът му остана фиксиран в друга реалност, която очевидно за него беше по-истинска от света, в който беше живял петдесет и седем години.
С трепереща ръка, но все пак четливо, Руди записа и петата дата и изчака.
— О! — каза Джоузеф, като стреснат от разкриването на тайна.
— Татко?
— Не така, не така — с тъга изрече Джоузеф.
Любопитството надделя над тревогата и стреснатата сестра се приближи до леглото. В стаята влезе някакъв лекар.
— Какво става тук?
— Не вярвай на клоуна.
Лекарят май малко се обиди, мислейки, че пациентът се съмнява в компетентността му. Наведен над леглото, опитвайки се да изтръгне вниманието на баща си от другата реалност, Руди каза:
— Татко, откъде знаеш за клоуна?
— Шестнайсети април — каза Джоузеф.
— Откъде знаеш за клоуна?
— НАПИШИ ГО — изкрещя Джоузеф, сякаш небесата се бяха блъснали в земята още веднъж.
Докато лекарят се преместваше от другата страна на леглото, Руди прибави „16 април“ до 2005 на петия ред на гърба на пропуска. Добави и „събота“, след като баща му го изрече.
Лекарят сложи ръка под брадичката на Джоузеф и обърна лицето му към себе си, за да огледа по-добре очите му.