Магьосникът Куестър Тюс

Куестър вдигна ръце да го успокои.

— Вижте сега. Едно кратко заклинание — и проблемът е решен — той махна, промълви нещо и кимна със задоволство. — Така. Хайде сега. Можете да го свалите.

Бен въздъхна, свали медальона и го връчи на Абърнати. Абърнати внимателно го прехвърли около косматия си врат. Медальонът увисна отпред над мантията му и слънчевите лъчи заиграха по лъскавата му повърхност, очертавайки гравирания рицар, излизащ от двореца на острова на фона на изгрева — Паладий, който излизаше от Сребърния дворец. Бен отново въздъхна и се дръпна назад. Усети как Уилоу приближи и хвана ръката му. — Бъди спокоен — прошепна тя. Куестър отново се обърна към Абърнати, като го наместваше ту така, ту иначе и през цялото време повтаряше, че всичко ще трае само миг. Когато най-сетне остана доволен, той се изправи точно пред писаря и напрани две крачки вдясно. Изпробва въздуха с навлажнен пръст. — Ах! — възкликна загадъчно. Издигна високо ръце изпод сивата си мантия, сви пръсти и отвори уста. После застина, като бърчеше нос. Бързо и раздразнено отпусна една ръка да го почеше. — Проклет гъдел — промърмори той. — Нищо не помага срещу този цветен прашец.

Чупка гномите отново приближиха и направо се натикаха в робата на магьосника, като надничаха с лица като на порове към Абърнати, изпълнени с тревожно очакване.

— Не можеш ли да махнеш тези твари? — ядоса се писарят и дори леко изръмжа.

Куестър сведе очи.

— О, да, разбира се. Махайте се, махайте се назад! — той изрита гномите и възстанови първоначалната си поза. Носът му отново го засърбя и той кихна.

— Моля за тишина!

Започна да изрича дълго заклинание. Странни жестикулации придружаваха думите, които накараха слушащите да се свъсят от изумление. Те пристъпиха крачка-две напред, за да могат да чуват. Бен, слаб и силен, четирийсетгодишен човек, на когото годините още не му личаха; Уилоу, дете с тяло на жена, наполовина вълшебно същество, наполовина човек; коболдите Парснип и Буниън, първият набит и як, вторият — с дълги като клечки крака и бърз, и двамата с бляскави и проницателни очи и зъби, в които имаше нещо диво; и чупка гномите Филип и Сот, космати, запуснати създания, които живееха под земята и изглеждаха така, сякаш си бяха подали главите току-що от подземните си бърлоги. Те го наблюдаваха, чакаха и не продумваха нито дума. Абърнати, към когото беше съсредоточено цялото внимание, затвори очи и се приготви за най-лошото.