Ламермурската невеста [bg]
- Автор: Скотт Вальтер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Кънев
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Ламермурската невеста [bg]». Краткое содержание книги:
В основата на романа лежи легенда, свързана с трагичните събития в семейството на Джеймс Долримпъл, лорд Стър (1619–1695), шотландски държавник и юрист. Скоропостижната смърт на неговата първа дъщеря Джанет, случила се само месец след нейната сватба с шотландския аристократ Дейвид Дънбар от Болдън, предизвиква множество тълкувания след обществото. Според една от версиите Джанет Долримпъл тайно тайно се е сгодила с лорд Рътуен, но по настояване на майка си, лейди Стър, била принудена да се омъжи за Дънбар. По време на първата брачна нощ в пристъп на безумие Джанет прави опит да заколи мъжа си. След месец тя умира. Уолтър Скот се възползва от тази легенда, но ситуира действието на своя сюжет в друго време и място — събитията на романа се разгръщат не в югозападната част на Шотландия, а в източните райони на страната, и половин век по-късно.
Както е винаги при Уолтър Скот, съдбата на главния герой Рейвънсууд се оказва неразривно свързана с историческите колизии на епохата. Времето на действие се отнася към 1709–1710 г. Тези години са белязани от кървави народни въстания или ожесточени конфликти между враждуващите страни в гражданската война. Във всеки случай едва ли заслужават нарекат „мирни“. Държавният преврат от 1688–1689 г. (т.нар. „Славна революция“), лишил Джеймс II Стюарт от английския престол, е извършен без широкото участие на народа и твърде малко отговаря на неговите интереси. Един от непосредствените резултати от постигнатия държавно-политически компромис е масовото обезземляване на селячеството както в Англия, така и в Шотландия, където този процес се развива особено болезнено.
През 1707 г. между Англия и Шотландия се сключва договор, според който двете държави се обединяват в Обединено кралство Великобритания. Макар Шотландия да встъпва в равноправен съюз с Англия, фактически както в икономическо, така и в политическо отношение унията от 1707 г. носи изгоди само за Англия. Шотландия се оказва страна покорена и поробена от своя по-могъщ съсед. Във връзка с с тази политическа промяна се усилват и без друго традиционните антианглийски настроения в Шотландия.
От тези настроения се възползват привържениците на Стюартите, които се опитват да привлекат шотландците на страната на свалената от власт династия. В продължение на първата половина на XVIII в. твърде често избухват метежи. А първото десетилетие на този век, по време на което се развива действието на „Ламермурската невеста“, е пропито с атмосферата на бъдещи исторически катаклизми — въстанията през 1715–1716 г. и 1745 г.
„Ламермурската невеста“ е най-мрачният от всички „шотландски“ романи на Скот. Никой друг не приключва така трагично — с гибелта на на двамата централни герои; в никой друг роман не се среща такова обилие от зловещи пророчества и предзнаменования. „Трагедия във формата на роман“ — така нарича тази книга руският литератор от XIX в. Белински.
„Ламермурската невеста“ на Уолтър Скот нееднократно бива сравняван с трагедията на Шекспир „Ромео Жулиета“ — и в едната, и в другата творба опоетизираната любов е принесена в жертва на олтара на враждата и ненавистта. Драматичността на сюжета и сравнително неголямото число на действащите лица позволяват романът „Ламермурската невеста“ да бъде приспособяван за сцена. От сценичните преработки най-висока известност получава операта на италианския композитор Доницети „Лучия ди Ламермур“, често поставяна и в наши дни.
Признат безспорно за изключително надарен художник, Дик, чието самолюбие и сангвиничен характер не му позволяваха дори за миг да се усъмни в крайния си успех, се вля стремително в тълпата на онези, които се боричкаха и блъскаха да напреднат и да се прославят. Едни от тях му се удаде да отблъсне, а други пък отблъснаха него. Накрая благодарение на упоритостта си той постигна задоволителна известност: рисува картини за наградата на Сдружението, участвува със свои произведения на изложбата в Съмърсет хаус и охули организационния комитет. Но на бедния Дик бе съдено да загуби битката и така желаното от него поприще, където се сражаваше с безстрашие и дързост. В изящните изкуства няма средно положение между блестящия успех и пълния провал, а тъй като амбицията и усърдието не помогнаха на Дик да си спечели слава, той бе обречен да понесе несгодите, които са жребият на неуспелия. Известно време го покровителстзуваха двама-трима ценители, които се славеха със своята оригиналност и във всичко изразяваха мнение, обратно на общоприетото, но скоро художникът им доскуча и те го изоставиха така, както разглезеното дете захвърля своята играчка. Тогава, изглежда, злощастието го е притиснало в лапите си и не го е пуснало до преждевременната му кончина. Смъртта избави Тинто от жалката му стаичка на Суолоу стрийт, където хазайката му го тормозеше да й даде дължимото, а отвън го причакваха съдебните пристави. „Морнинг поуст“ посвети на паметта му четвърт колонка с великодушната констатация, че в почерка на този живописец се долавял значителен талант, макар картините му да страдали от схематичност. И веднага след това се съобщаваше, че известният търговец на гравюри мистър Варниш, който разполага с няколко рисунки и скици на Ричард Тинто, кани знатните господа и други джентълмени, желаещи да попълнят колекциите си от съвременна живопис, незабавно да се запознаят със споменатите произведения. Така завърши житейския си път Дик Тинто — печално доказателство за неоспоримата истина, че изкуството не търпи посредствеността и че този, който не може да се изкачи на върха на стълбата, не бива да стъпва дори на първото стъпало.
Паметта за Тинто ми е скъпа, най-вече споменът за нашите беседи, в които често обсъждахме темите на настоящите ми занимания. Дик се радваше на моите успехи и предлагаше да отпечатаме разкошно илюстровано издание със заглавки, винетки и culs de lampe11, осъществени от неговата ръка, движена от приятелски чувства към автора и любов към родния край. Той дори склони един стар инвалид, сержант, да му позира за Ботуел12, който служил в лейбгвардията на Чарлс II, и започна да рисува хандърклуския глашатай за портрета на Дейвид Дийнс. Дик ми предложи да обединим усилията си, но изказа много забележки, като прибави значителна доза здрава критика към похвалите, които съчиненията ми често имаха щастието да изтръгват.
— Героите ти, драги Патисън — казваше той, — твърде много пустословят, непрестанно бръщолевят. — Тези изящни изрази Дик бе усвоил от речника на една странствуваща театрална трупа, за която бе рисувал декорите. — Цели страници от книгите ти са пълни с дрънканици и диалози.
— Но древният философ е обичал да повтаря: „Говори, за да мога да те опозная“ — възразих аз, — и ми се струва, че няма по-занимателно и ефикасно средство, с което да представиш personae dramatis пред читателя, от диалога, където всеки герой разкрива присъщия си характер.
— Съвсем измамна мисъл! — възкликна Тинто. — Омразна ми е като празна кана. Не отричам, че разговорите имат известна ценност за човешкото общуване и съвсем не поддържам теорията на онзи питагорейски първенец, който твърди, че на чашка разговорът се опорочава. Но не мога да се съглася и с това, че когато човекът на изкуството желае да убеди публиката в правдоподобността на изобразяваното събитие, той трябва да го предава с помощта на диалог. Напротив, вярвам, че повечето ти читатели — ако твоите истории бъдат някога отпечатани — ще признаят заедно с мен, че посвещаваш често цяла страница на разговори за някоя дреболийка, която може да се предаде с две думи, докато, ако изобразиш точно и с необходимите нюанси позите, маниерите и самата случка, би запазил всичко ценно и би избягнал безкрайните „каза той“ и „отвърна тя“, с които толкова обичаш да обременяваш всяка страница.
— Забравяш разликата, която съществува между четката и перото — казах аз. — Живописта — това безгрижно и безмълвно изкуство, както го нарича един от най-добрите съвременни поети — прибягва по необходимост до окото, понеже не разполага със средства, с които да привлече вниманието на ухото; поезията и подобните на нея други видове словесност са принудени да разчитат на слуха, ако искат да събудят интерес, който не би могъл да се пробуди чрез зрението.
11
Винетки на края на глава в книга (фр.). — Б.пр.
12
Герои от романа „Пуритани“ на Уолтър Скот. — Б.пр.