Ламермурската невеста [bg]

По онова време в Лангдирдум живеел един странствуващ поклонник на четката, който упражнявал изкуството си sub Jove frigido7 и покорявал сърцата на всички местни момчетии, най-вече на Дик Тинто. А тогава още не съществувал обичаят да се икономисва всичко и в резултат на подобни недостойни ограничения да се заменя с най-сух надпис символичното изображение на занаята, преграждайки по този начин пътя на художниците към дотогава винаги открития и достъпен източник за усъвършенствуване и доходи. Тогава още не било разрешено да се пише върху мазилката на входа за кръчмата или на табелата на някоя странноприемница: „Старата сврака“ или „Главата на сарацина“, заменяйки с безстрастни думи живия образ на пернатата бъбрица или смръщения лик на страшния мохамеданин изпод чалмата му. В онези далечни и непридирчиви времена умееха да уважават нуждите на всички съсловия и изписваха фирмите на кръчмите — тези емблеми на веселието — така, че те да бъдат разбираеми за всеки, без разлика на положение и звание, като не забравяха, че онзи бедняк, който не може да прочете и сричка, може да обича чашата хубава бира не по-малко от грамотните си съседи или дори от самия пастор. Следвайки този високолиберален принцип, кръчмарите показваха характера на своята професия с картинни символи, а рисувачите на фирми, макар да не се хранеха обилно, поне не гладуваха съвсем.

Дик Тинто постъпил на учение при достойния представител на тази, както казахме, отживяла професия и както се случва често с много гении в изкуството, започнал да рисува с бои, преди да има някаква представа за истинска рисунка. Неговата вродена наблюдателност скоро му помогнала да се избави от грешките на учителя си и да не се нуждае повече от неговите наставления. Особено добре Дик умеел да рисува коне, които били любимото изображение по фирмите в шотландските села; проследявайки развитието на младия художник, ще установим със задоволство как той лека-полека започва да скъсява гърбовете и да удължава краката на тези благородни животни, в резултат на което те все по-малко приличали на крокодили и все повече — на самите себе си. Клеветниците — те винаги са готови да преследват таланта с настървение, съответствуващо на неговите успехи — пуснали, слухове, че Дик веднъж бил нарисувал кон с пет крака вместо с четири. За негово оправдание бих могъл да се позова на аргумента, че художниците се ползуват със свободата да създават каквито искат, дори най-необикновени и неправилни съчетания и няма нищо непозволено в това да представиш любимия си предмет на изображение с един крайник повече. Но аз свято почитам паметта на покойния приятел и не ми допада такава зле обоснована защита. Видял съм с очите си фирмата, за която става дума; тя и сега се полюшва възторжено в Лангдирдум и съм готов да се закълна, че онова, което са сметнали за пети крак на коня, по погрешка или по недоразумение, е всъщност опашката и като вземем под внимание позата, в която е изобразено благородното животно, фигурата е въведена и изпълнена с най-голямо майсторство и смелост. Конят стои на задните си крака и опашката, която опира о земята, образува нещо като point d’appui8, придавайки на цялата фигура устойчивостта на триножник; в противен случай би било непонятно как конникът ще може да се удържи в тази поза, без да тупне назад. За щастие дръзкият замисъл станал притежание на човек, който го оценил достойно, и когато Дик, достигнал нова степен на съвършенство, се усъмнил дали е редно така дръзко да се отклонява от приетите норми в изкуството и пожелал да нарисува портрет на съдържателя като изкупление за тази своя незряла творба, трезвомислещият клиент отхвърлил благородното предложение, вероятно съзнавайки, че всеки път, когато бирата му не успее да развесели посетителите в заведението, те, щом погледнат, към фирмата, веднага ще изпаднат в най-прекрасно настроение.