Пътят на кралете (том I)
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Stormlight Archive #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-954-2908-34-0
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пътят на кралете (том I)». Краткое содержание книги:
— Виждал ли си ме? — попита човекът завалено. Изсмя се и започна да ломоти неразбираемо, като се протягаше за винения мях. Значи все пак беше от пиенето. Сет бързо отмина и продължи покрай редица статуи на Десетте Вестителя от древното воринско богословие. Йезерезе, Иши, Келек, Таленат. Преброи ги един по един и осъзна, че са само девет. Очевидно липсваше един. Защо статуята на Шалаш беше премахната? За крал Гавилар се говореше, че е много ревностен в своето воринско преклонение. Прекалено отдаден според разбиранията на някои хора.
Коридорът извиваше надясно и вървеше по периметъра на куполовидния дворец. Намираха се на кралския етаж, на две нива от земята, и бяха заобиколени от каменни стени, каменен таван и каменен под. Това беше богохулно. Камъкът не беше нещо, което да газиш. Но какво можеше да стори той? Беше Неверен. Правеше каквото господарите му искаха.
Днес исканията им включваха и това да е облечен в бяло. Свободни бели панталони, привързани с въже на кръста, а над тях отворена отпред тънка риза с дълги ръкави. У паршендите бялото облекло беше традиционно за убиец. Сет не беше попитал защо, ала господарите му обясниха.
Бяло за дързост. Бяло, за да не се сливаш с нощта. Бяло за предупреждение.
Защото, ако ще убиваш човек, то полага му се да види, че идеш.
Сет свърна надясно и пое по коридора, водещ право към покоите на краля. По стените горяха фенери, светлината им не го удовлетворяваше — бяха като редичка яхния след дълги пости. Около фенерите танцуваха огнени духчета, подобни на едри насекоми само от замръзнала светлина. За него фенерите бяха безполезни. Посегна да вземе кесията си и съдържащите се в нея сфери, но се поколеба, щом съзря напред още от сините светлини — чифт лампи със Светлината на Бурята висяха от стената, а в сърцата им грееха бляскави сапфири. Сет се приближи до едната и се пресегна да обхване с ръка обвития в стъкло скъпоценен камък.
— Ей, ти! — извика някой на алетски. В началото на другия коридор стояха двама стражи. Двойна стража, понеже тази нощ в Колинар имаше чуждоземни диваци. Вярно, предполагаше се, че сега диваците са съюзници. Ала съюзите можеха да излязат празна работа.
Този нямаше да изтрае и час.
Сет наблюдаваше приближаването на двамата стражи. Носеха копия; не бяха светлооки и затова им бяха забранени мечовете. Но оцветените в синьо брони бяха украсени, както и шлемовете. Трябва да бяха тъмнооки, но от висшите рангове на гражданите, с почетни места в кралската гвардия.
Предният страж спря на няколко стъпки от Сет и замахна с копието си.
— Отивай си, това място не е за тебе. — Имаше светложълтеникава алетска кожа и тъничък мустак, който обикаляше цялата му уста и се сливаше с брадичката.
Сет не помръдна.
— Е? — рече стражът. — Какво чакаш?
Сет вдиша дълбоко, извиквайки Светлината на Бурята. Тя потече в него, изливайки се от двойката сапфирени лампи на стените, сякаш всмукана от дълбокото му вдишване. Светлината на Бурята забушува в него и коридорът изведнъж притъмня като хълм, над който слънцето е скрито от преминаващ облак.
Сет можеше да почувства нейната топлина, нейния гняв, подобно на буря, влята направо във вените му. Мощта й бе живителна, ала опасна. Подтикваше го да действа, да се движи, да напада.
Сдържайки дъха си, той прегърна Светлината. Все още можеше да усети как тя се процежда навън. Светлината на Бурята можеше да се задържи кратко, едва за няколко минути. Изтичаше, понеже човешкото тяло беше твърде пропусклив съсъд. Чувал бе, че Пустоносните били способни да я задържат напълно. Но нима те съществуваха? Наказанието му заявяваше, че не съществуват. Честта му изискваше да съществуват.
Пламтящ от свещена енергия, Сет се обърна към стражите. Те видяха как от него изтича Светлина на Бурята, струйки от нея се виеха от кожата му като светещ дим. Водещият страж примигна и се свъси. Сет беше сигурен, че човекът не е виждал подобно нещо преди. Сет беше убивал всеки газещ по камъка, който беше виждал какво може да стори — доколкото му беше известно.
— Какво… какво си ти? — Гласът на стража беше изгубил увереността си. — Дух или човек?
— Какво съм аз? — прошепна Сет и малко Светлина се процеди от устните му, докато гледаше по коридора край стража. — Аз съм този, който… съжалява.
Сет трепна, Оттласквайки се към една далечна точка надолу по коридора. Светлината на Бурята избухна в него като проблясък, охлади кожата му и земята веднага престана да го привлича надолу. Обратното — той беше притеглен към онази точка — като че ли нейната посока внезапно бе станала за Сет долу.