Песента на Тъмния ангел

— Ами Пастирите? — попита лейди Алис.

— Изпокрили са се като зайци — отвърна Мънк презрително. — Изглежда никога не излизат от своето Убежище. Ами ти, прескъпи ми Хю, как беше пътуването?

— Тежко. Студът ни измъчи. Но ти донесох много поздрави от краля и от графа на Съри.

Мънк се размърда в стола си, при което коженият му жакет запука. В този момент Корбет си даде сметка, че независимо от дебелото си облекло този мъж явно не усеща горещината на огъня.

— И каква е целта на визитата ти, Хю? — Мънк впери очи в Ранулф, който студено отвърна на погледа му. — Какво търсят из норфъкската пустош сър Хю Корбет, пазителят на Тайния печат на краля, и неговият верен, но и доста разпътен помощник, Ранулф-ат-Нюгейт?

Корбет се взря в чашата си. Този мъж определено го вбесяваше. Лавиниъс Мънк беше най-довереният служител на графа на Съри, негов шпионин и професионален убиец. Получил образованието си в Кеймбридж, Мънк се беше прочул със своята безпощадност, непоколебима вярност и с хитрост, заради която би му завидяла всяка лисица. Ако Джон де Уорън беше дясната ръка на краля, то Мънк беше камата в тази ръка. Корбет обикновено гледаше да стои далеч от него, но понякога, когато обстоятелствата го изискваха, се налагаше двамата да си съдействат и да обменят сведения.

— Хайде, говори — настоя Мънк с престорена строгост.

Корбет отвори кесията, затъкната в колана му, и извади оттам малък пергаментов свитък. Мънк нетърпеливо грабна писмото от ръцете му, разчупи пурпурния восъчен печат, наведе се напред и се зае да проучва съдържанието му на светлината на огъня.

— Запечатано е лично от краля в Суофам преди четири дни — той вдигна очи и се ухили, при което Корбет си помисли, че с белите си и добре подредени зъби събеседникът му му напомня за някоя от хрътките на Едуард. — Ясно. Изпратили са те, за да ми съдействаш — Мънк наблегна върху последното. — Разбираш ли какво значи това, сър Хю?

— Да, разбирам — отвърна Корбет. — Въпросът е в какво трябва да ти съдействам, Лавиниъс.

Мънк сви рамене, нави писмото на руло и го напъха в ръкава на кожения си жакет. После се облегна в стола си, събра върховете на пръстите си и се загледа в огъня.

— Ех, сър Хю! — въздъхна той. — Там е проблемът. В случая е най-добре да действаме поотделно. Господарят ми, графът на Съри, беше категоричен по този въпрос.

— Мислех, че си дошъл, за да се разправиш с Пастирите… — намеси се Гърни.

Мънк се усмихна.

— Може би, сър Саймън, а може би не. Само времето ще покаже.

Корбет стисна зъби и отпи от греяното си вино, след което леко срита Ранулф по глезена, за да не вземе начумереният му помощник да се хвърли да го защитава.

Гърни и съпругата му се облегнаха в столовете си; в очите на лейди Алис се четеше безмълвна молба съпругът й да запази мълчание. Вътрешно Корбет кипеше от гняв. Самодоволната потайност на Мънк му идваше в повече, да не говорим пък колко ядосан беше на Едуард, че го е изпратил на път, предоставяйки му възможно най-оскъдни сведения. Кралският пратеник изобщо не вярваше, че е тук заради убийството на слугата на Мънк или пък заради обесването на някаква си жена на пекар. Пастирите обаче бяха друга работа. Те бяха опасни. Агентите му във Франция му бяха докладвали, че тези фанатици, които твърдели, че им се явяват странни сънища и зловещи видения, обикаляли от град на град, предсказвали края на света и безчинствали жестоко над евреи, чужденци, всякакви бедняци и изобщо хора, отхвърлени от обществото. А ето че сега в Англия пристигаха цели групи Пастири и в пристанищата акостираха цели кораби, пълни с тях. Отначало те изглеждаха безобидни, а после обикновено се запиляваха из пустошта. Групата в Норфък обаче се беше разраснала, това беше привлякло вниманието на властта и накрая, очевидно, Мънк беше изпратен на север, за да разследва случая.