Тъгата на сукубата
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Джорджина Кинкейд #1
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: ИБИС
- Переводчик: Албена Черелова-Желева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Тъгата на сукубата». Краткое содержание книги:
Архидемонът се поколеба, явно обмисляйки последиците за мен от едно оставане насаме с Дуейн. Изглежда бях загубила хипотетичната битка, защото след малко чух въздишката на Джером.
— Да. Сигурно е така. Но не го провокирай отново. Точно сега имам достатъчно работа и без игричките ви, деца.
— От кога работиш?
Деца, как пък не.
— Лека нощ, Джорджи. Не влизай отново в спорове с Дуейн.
Връзката прекъсна. Демоните не обичат празните приказки. Затворих, чувствайки се извънредно обидена. Не можех да повярвам, че Дуейн се е оплакал от мен и на всичкото отгоре ме е изкарал лошата. И което беше още по-неприятно, Джером изглежда бе повярвал в това. Поне в началото. Това ме нарани най-много от всичко, защото, като оставим настрана държанието ми на мързелива сукуба, винаги се радвах на снизходителното отношение на архидемона. Бях любимата му ученичка.
Търсейки утеха, занесох сладоледа в спалнята и смених дрехите си с широка нощница. Котката ми Обри стана от мястото си до леглото, където беше спала, и се протегна. Цялата бе бяла, с изключение на няколкото черни петънца по челото. Тя присви срещу мен зелените си очи в знак на поздрав.
— Не мога да си легна — казах й, потискайки прозявката си. — Първо трябва да почета.
Сгуших се с книгата и сладоледа, и си представих как най-после ще се запозная с любимия си писател на утрешното раздаване на автографи. Творбите на Сет Мортенсен винаги ме вълнуваха и събуждаха дълбоко в мен нещо, за което преди дори не подозирах, че дреме там. Нашумялата му книга _«Договорът Глазгоу»_ не успя да премахне вината, която чувствах след случилото се с Мартин, но въпреки това запълни болезнената празнота у мен. Възхищавах се на смъртните, които, въпреки че живееха толкова кратко, създаваха прекрасни неща.
— Аз така и не създадох нищо, когато бях смъртна — обясних на Обри, след като прочетох пет страници.
Тя се отърка в мен със сладко мъркане, а последната искрица ясно съзнание ми стигна колкото да оставя сладоледа, преди да се просна в леглото и да заспя.
2
На следващата сутрин телефонът ме изтръгна от съня.
Мъждива светлина се процеждаше през тънките пердета, свидетелствайки за откачено ранния час. Обаче тук, в района, това количество светлина можеше да означава всеки миг от изгрев до пладне. След четири позвънявания най-накрая благоволих да отговоря, като, без да искам изритах Обри от леглото. Тя се приземи с възмутено мяукане и демонстративно се захвана с тоалета си.
— Ало?
— Кинкейд?
— Не! — отговорът ми беше незабавен и уверен. — В никакъв случай.
— Дори не знаеш за какво ще те помоля.
— Разбира се, че знам. Няма друга причина да ми звъниш толкова рано, а аз няма да го направя. Това е почивният ми ден, Дъг.
Дъг, другият помощник-управител в дневната ми работа, беше свестен тип, но дори и животът му да зависеше от това, не можеше да придаде изражение на покер играч на лицето си или на гласа си. Привидното му спокойствие веднага отстъпи на отчаянието.
— Днес всички се обадиха, че са болни. Притиснати сме, трябва да дойдеш.
— Е, и аз съм болна. Повярвай ми, ще ти се иска да не съм там.
Добре де, не бях точно болна, но все още искрях от енергия след Мартин. Смъртните не можеха да я видят като Дуейн, но щяха да я почувстват и независимо дали са мъже или жени — щяха да са привлечени от нея, без дори да знаят защо. Днешната ми изолация щеше да предотврати някой глупак да се влюби в мен безнадеждно. Наистина бе проява на любезност от моя страна.
— Лъжкиня. Ти никога не боледуваш.
— Дъг, вече съм решила, че довечера ще дойда за раздаването на автографите. Ако изкарам и една смяна, ще бъда там през целия ден. Това е вредно и потискащо.
— Добре дошла в моя свят, бебчо. Нямаме избор, ако наистина те е грижа за съдбата на книжарницата, ако държиш на клиентите и на щастието им…
— Губиш, каубой.
— Така че — продължи той — въпросът е дали ще дойдеш тук доброволно, или ще се наложи да дойда и лично да те измъкна от леглото. Честно казано, нямам нищо против второто.
Въздъхнах, укорявайки се за милиарден път, че живея само на две пресечки от работата си. Воплите му за неблагополучията в книжарницата дадоха резултат и той го знаеше. Отново се поддадох на лъжливото схващане, че това място не би оцеляло без мен.
Е, предполагам, че е по-добре да дойда, отколкото да изтърпя опитите ти за остроумни сексуални задявки. Дъг… — тонът ми стана решителен.
— Да?
— Не ме слагай на касата или нещо подобно.